Той посочи към високия жилищен блок срещу Ейнджълс Флайт.
— Тогава ще се заемем с онзи блок. Не искам да го оставяме за по-късно, за да не изпуснем вероятни свидетели.
— Ами срещата със заместник-началник Ървинг? — попита Фуентес.
— Тя е в десет часа. Би трябвало да успеем. Но не се безпокойте. Даже да не свършим дотогава, аз ще отида на срещата, а вие ще продължите. Следствието е на първо място. Той няма да възрази.
— Хей, Хари? — рече Едгар. — Ако свършим преди осем и половина, може ли да закусваме?
— Да, естествено, но не искам да пропуснем нещо. Не претупвайте обиска, за да успеете за палачинките си.
Райдър се усмихна.
— Знаете ли какво — каза Бош. — Ще се погрижа в осем и половина тук да ни очакват понички. Ако можете, просто почакайте дотогава. Добре, да действаме.
Той извади връзката с ключовете на Хауард Елайъс. Извади тези от апартамента и поршето и ги даде на Едгар. Поне два-три ключа бяха от офиса, други два-три от дома му в Болдуин Хилс. Оставаха още четири и Бош се замисли за гласа от телефонния секретар. Може би Елайъс имаше ключове от дома на любовницата си.
Прибра връзката обратно в джоба си и каза на Райдър и Делакроче да се качват на колите си и да тръгват за Брадбъри. Двамата с Частейн щяха да се спуснат с железницата и да повървят пеш по пътя, по който би трябвало да е минал Елайъс от офиса си до долната спирка на Ейнджълс Флайт. Когато детективите се разделиха и заминаха по задачите си, Хари отиде до прозореца на станцията и потърси с поглед Елдридж Пийт. Възрастният мъж седеше на стола до касата със слушалки и затворени очи. Бош внимателно почука по стъклото, но въпреки това операторът се сепна.
— Господин Пийт, сега искам още веднъж да се спуснем долу. После можете да заключите и да се приберете вкъщи при жена си.
— Добре, както кажете.
Хари кимна и понечи да закрачи към мотрисата, после спря и отново погледна към Пийт.
— Вътре има много кръв. Имате ли човек, който да почисти, преди да отворите утре?
— Не се безпокойте, аз ще се заема. В килера имам парцал и кофа. Свързах се с началника си. Още преди вие да дойдете. Каза ми да почистя Оливет, за да е готова за утре сутрин. В събота започваме в осем.
Бош кимна.
— Добре, господин Пийт. Съжалявам, че се налага да го направите.
— Винаги поддържам мотрисите чисти.
— Освен това, по въртележката на долната спирка е останал прах за снемане на отпечатъци. Много трудно се чисти, ако се изцапате.
— Ще се оправя и с него.
Хари кимна.
— Е, тази нощ много ни помогнахте. Благодаря ви.
— Тази нощ ли? По дяволите, вече е сутрин.
Пийт се усмихна.
— Сигурно сте прав. Довиждане, господин Пийт.
Бош понечи да се отдалечи, но после отново се върна при възрастния мъж.
— Още нещо. Вестниците дълго време ще са пълни с материали за случая. Ще го предават и по телевизията.
Не искам да ви казвам какво да правите, но защо не помислите да си откачите телефона, господин Пийт? И да не отваряте входната врата на всекиго.
— Ясно.
— Добре.
— И без това цял ден ще спя.
Бош за последен път му кимна и се качи на мотрисата. Частейн вече седеше на една от пейките до вратата. Хари мина покрай него и отново отиде в отсрещния край, където бе паднал Хауард Елайъс.
Железницата потегли веднага щом седна. Той погледна през прозореца и видя сивата светлина на зората покрай високите офис сгради на изток. Отпусна се на пейката и силно се прозя, без да си прави труда да покрива устата си с ръка. Прииска му се да легне. Пейката беше от твърдо, излъскано дърво, но изобщо не се съмняваше, че бързо ще заспи и че ще сънува Елинор и местата, където на човек не му се налага да заобикаля кървави локви.
Бош пропъди тази мисъл и бръкна в джоба си. Едва тогава си спомни, че там вече няма цигари.
10
Брадбъри беше перлата на градския център. Построен преди повече от век, неговата красота беше старинна, но въпреки това по-бляскава и трайна, отколкото на небостъргачите от стъкло и мрамор, които стърчаха над него като фаланга от жестоки пазачи, заобиколили прекрасно дете. Чудните му линии и глазирани плочки бяха издържали на предателството и на човека, и на природата. Бе издържал на земетръси и бунтове, на периоди на забрава и разруха, на град, който често не си правеше труда да опази малкото си културна история и корени. Бош смяташе, че в Лос Анджелес няма по-красива сграда — въпреки поводите, по които беше влизал вътре през годините.