Прокурорката хвърли бегъл поглед към другата жена и сведе очи към пода. Не отговори нищо.
— Аз дадох кратко изявление — отвърна Ентренкин. — Нищо сериозно, само им обясних ролята си. Може ли да поговорим?
Тя отстъпи назад и Бош влезе в стаята с кантонерките. На бюрото имаше друг кашон, пълен до половината с папки. Ентренкин затвори вратата след него. После остави на бюрото папката, която държеше, скръсти ръце и строго го погледна.
— Какво има? — попита той.
— Том Чейни току-що ми каза, че на пресконференцията било съобщено следното. Хм… че господин Елайъс бил оставил портфейла и часовника си тук. Мислех си, че когато сутринта ви помолих да напуснете, ви е станало ясно, че…
— Съжалявам. Забравих.
Бош остави куфарчето си върху бюрото, отвори го и извади пликчетата с портфейла и часовника.
— Вече ги бях прибрал в куфарчето си, преди да дойдете. После забравих и си тръгнах с тях. Искате ли да ги върна там, където ги намерих?
— Не. Просто исках обяснение. И не съм сигурна, че ви вярвам.
Последва продължително мълчание, по време на което двамата се гледаха напрегнато.
— Само за това ли искахте да разговаряме? — попита накрая Бош.
Тя се завъртя към бюрото и папката, която бе преглеждала.
— Мислех, че отношенията ни няма да са такива.
— Вижте — отвърна той, като затвори куфарчето си, — вие си имате вашите тайни. Аз също. Въпросът е, че Хауард Елайъс не е бил ограбен. Така че продължаваме нататък. Става ли?
— Ако се опитвате да ми кажете, че в това следствие са замесени хора, които са се опитали да скрият веществени доказателства…
— Нищо не се опитвам да ви кажа.
Очите й проблеснаха гневно.
— Те не би трябвало да работят в управлението. Знаете го.
— Това е съвсем друг въпрос. Имам по-важ…
— Има хора, които са на мнение, че няма нищо по-важно от безупречността на служителите в едно полицейско управление.
— Говорите като на пресконференция, госпожо главен инспектор. Сега ще взема тези папки. По-късно ще се върна за следващата партида.
Той понечи да се върне в приемната.
— Просто си мислех, че сте различен, това е всичко — каза тя.
Бош отново се обърна към нея.
— Вие не знаете дали съм различен, защото не ви е известно най-важното нещо за мен. По-късно пак ще поговорим.
— Липсва още нещо.
Той спря и я погледна.
— Какво?
— Хауард Елайъс постоянно си водеше записки. Винаги държеше бележник на писалището си или го носеше със себе си. Последният му бележник липсва. Знаете ли къде е?
Бош се върна при бюрото, отново отвори куфарчето си и извади бележника.
— Няма да ми повярвате, но вече го бях прибрал, когато се появихте вие и ни изхвърлихте.
— Всъщност, вярвам ви. Прочетохте ли го?
— Отчасти. Също преди да дойдете вие.
Тя продължително го изгледа.
— Ще го прехвърля и ако няма проблеми, ще ви го дам още днес. Благодаря, че го върнахте.
— Моля.
Когато пристигна в ресторанта на самообслужване, другите вече бяха там и ядяха. Седяха на една от дългите маси в задното помещение и бяха сами. Бош реши да свърши с работата, преди да се нареди на някоя от опашките и да си поръча.
— Как е? — попита Райдър, когато се приближи и седна на пейката до нея.
— Ами, струва ми се, че беше прекалено бледичко, за да е по вкуса на Ървинг.
— Мамка му на Ървинг — отвърна Едгар, — Не съм станал ченге заради такива гадости.
— Аз също — присъедини се Райдър.
— За какво говорите? — попита Частейн.
— За междурасови отношения — отвърна Киз. — Колко показателно, че не успя да се сетиш.
— Хей, аз…
— Няма значение — намеси се Бош. — Хайде да поговорим за случая, става ли? Първо ти, Частейн. Свършихте ли с жилищния блок?
— Да, свършихме. Нищо.
— Освен че открихме информация за жената — каза Фуентес.
— А, да, вярно.
— За коя жена?
— За другата жертва. Каталина Перес. Почакай малко.
Частейн се наведе към пейката и взе бележника си. Прелисти го на втората страница и плъзна поглед по записките.
— Апартамент деветстотин и девет. Перес е била чистачка там. Ходела е всеки петък вечер. Та ето откъде е идвала.
— Но тя се е качвала нагоре — възрази Бош. — Не е работела до единадесет, нали?
— Не, това е въпросът. Работела от шест до десет и половина, после взимала Ейнджълс Флайт до автобусната спирка и се прибирала вкъщи. Само че по пътя надолу трябва да е погледнала в чантата си и да е открила, че бележника й, в който си записвала графика и телефонните номера, го няма. Снощи го извадила в апартамента, защото собственикът доктор Райли си бил сменил телефонния номер и й дал новия. Но после го оставила на масата в кухнята. Трябвало е да се върне, защото иначе не си знаела графика. Тази госпожа…