— Недей да говориш с него, Хари. Мисля, че просто се е опитвал да ти направи услуга, но когато отидох, действителността го удари между очите. Просто забрави.
— Но тази работа е точно за теб.
— Не е в това въпросът.
Бош се изправи.
— Трябва да вървя.
Той се върна в спалнята, съблече се, отново взе душ и после облече чист костюм. Когато влезе в дневната, Елинор продължаваше да седи на дивана.
— Не зная кога ще се върна — каза Бош, без да поглежда към нея. — Имаме много работа. А и утре ще дойдат хората от ФБР.
— От ФБР ли?
— Заради гражданските права. Началникът ги е повикал.
— Сигурно си мисли, че това ще успокои духовете в южните квартали.
— Надява се.
— Знаеш ли кои агенти ще ви пратят?
— Не. На пресконференцията присъстваше някакъв заместник главен агент.
— Как се казва?
— Гилбърт Спенсър. Но се съмнявам, че ще се занимава със случая.
Елинор поклати глава.
— Постъпил е след мен. Навярно просто е дошъл заради шоуто.
— Така е. Утре сутрин трябва да ни изпрати екип от ФБР.
— Късмет.
Той я погледна и кимна.
— Още не зная на кой телефонен номер ще съм. Ако ти трябвам, просто позвъни на пейджъра ми.
— Добре, Хари.
Бош постоя няколко секунди преди най-после да й зададе въпроса, който го измъчваше през цялото време.
— Ще се върнеш ли?
Тя го погледна през вратите.
— Не зная. Може би.
— Елинор…
— Хари, ти си имаш своята страст. Аз — моята.
— Какво означава това?
— Нали знаеш онова чувство, което изпитваш при ново следствие? Онова вълнение, когато започваш преследването? Знаеш за какво говоря. Е, аз вече го нямам. И най-близкото нещо, което успях да открия, са петте карти. Трудно е да ти го обясня, още по-трудно е да го разбереш, но тогава се чувствам отново жива, Хари. Всички сме наркомани. Различни са само наркотиците. Иска ми се да имах твоя, но не мога.
Бош просто я гледаше. Не бе сигурен, че е в състояние да каже каквото и да е, без гласът му да го издаде. Той тръгна към вратата и когато я отвори, отново погледна назад към Елинор. Излезе навън, но бързо се върна обратно.
— Късаш ми сърцето, Елинор. Винаги съм се надявал, че ще мога да те накарам да се почувстваш отново жива.
Тя затвори очи, като че ли се мъчеше да не се разплаче.
— Толкова съжалявам, Хари — промълви Елинор. — Изобщо не трябваше да го казвам.
Бош безмълвно излезе навън и затвори вратата след себе си.
17
Когато половин час по-късно стигна до офиса на Хауард Елайъс, все още се чувстваше емоционално изчерпан. Вратата беше заключена и той почука. Тъкмо се канеше да си отключи сам, когато зърна движение зад стъклената врата. Карла Ентренкин му отвори и го пусна да влезе. Начинът, по който го огледа, показваше, че е забелязала новия му костюм.
— Трябваше малко да си почина — каза той. — Сигурно ще се наложи да работим през по-голямата част от нощта. Къде е госпожица Лангуайзър?
— Свършихме и я пратих да се прибере. Казах й, че ще ви изчакам. Тръгна си само преди няколко минути.
Тя го въведе в кабинета на Елайъс и седна зад огромното писалище. Въпреки сгъстяващия се мрак, Бош видя през прозореца лицето на Антъни Куин. Забеляза също, че на пода пред писалището има шест кашона с папки.
— Съжалявам, че се е наложило да ме чакате — каза той. — Мислех си, че ще позвъните на пейджъра ми, щом свършите.
— Имах намерение да ви позвъня. Просто седях тук и си мислех…
Бош погледна към кашоните.
— Това ли е останалото?
— Това е. Всички приключени дела. Тук остават висящите.
Тя бутна стола си назад и посочи към пода зад писалището. Бош се приближи и погледна. Имаше още два пълни кашона.
— Повечето папки са най-вече от делото на Харис. Предимно полицейски материали и стенограми на показания. Има и една папка, в която открих общи заплахи и всякакви глупости, получени по пощата, без да са свързани конкретно със случая „Харис“. Анонимни обиди от пъзливи расисти:
— Добре. Какво ще ми дадете?
— Ще задържа само една папка. Това са работните му материали. Отнасят се до стратегията му относно случая „Харис“. Мисля, че не би трябвало да ги четете. Отнасят се директно до тайната между клиент и адвокат.
— Стратегия ли?
— В общи линии това е план на процеса. Хауард обичаше да го прави. Веднъж ми каза, че бил като бейзболен треньор, който разпределя играчите. Планът на процеса представляваше стратегията му — редът за призоваване на свидетели, кога да представи дадено доказателство, такива неща. Винаги си записваше първите няколко въпроса към всичките си свидетели. И нахвърляше встъпителната си реч.