— Мисля, че просто пропуснахте този очевиден момент. Може би, ако момчето в онази изоставена къща беше бяло, изобщо нямаше да се замислите, че сте могли да го убиете.
Бош продължително я изгледа.
— Не, не е така.
— Е, не си струва да спорим. Пропускате още нещо, нали?
— Какво?
— Няколко години по-късно вашето приятелче Шиън все пак е използвало пистолета си. И е стреляло срещу чернокож мъж на име Уилбърт Добс. Спомням си и този случай.
— Това беше съвсем друг случай. Добс беше убиец, който се нахвърли срещу Шиън. После всички го оправдаха; управлението, окръжната прокуратура, всички.
— Но не и съдебните заседатели. Това беше един от случаите на Хауард. Той даде вашия приятел под съд и спечели.
— Това бяха глупости. Процесът започна само няколко месеца след историята с Родни Кинг. Тогава в този град нямаше начин бяло ченге, стреляло срещу чернокож, да не бъде осъдено.
— Внимавайте, детектив, разкривате прекалено много от себе си.
— Вижте, казвам ви истината. Дълбоко в себе си го признавате и самата вие. Защо все става така, че истината е неудобна за хората, които твърдят, че се борят срещу расизма?
— Хайде просто да оставим това, детектив Бош. Вие вярвате в приятеля си и аз ви уважавам за това. Ще видим какво ще се случи на процеса.
Бош кимна и Мислено й благодари за примирието. Този обвинителен спор го караше да се чувства неспокойно.
— Какво друго няма да ни дадете? — попита той.
— Почти няма друго. Прекарах цял ден тук и в основни линии задържам само тази папка.
Тя въздъхна и внезапно му се стори много уморена.
— Добре ли сте? — попита Бош.
— Да. Мисля, че трябваше да се занимавам с нещо. Нямах много време да мисля за случилото се. Сигурна съм обаче, че довечера няма да мога да заспя.
Той кимна.
— Идваха ли други репортери?
— Още двама. Пратих ги да си вървят по живо по здраво. Всички си мислят, че случаят ще взриви града.
— А вие как мислите?
— Мисля, че ако убиецът е ченге, реакцията на хората не може да се предвиди. Ако не е ченге, все пак ще останат хора, убедени в противното. Но вие вече го знаете.
Бош кимна.
— Трябва да знаете нещо за плана на Хауард за процеса.
— Какво?
— Въпреки онова, което преди малко казахте за Франк Шиън, Хауард е щял да докаже, че Харис е невинен.
Бош сви рамене.
— Нали вече го съдиха?
— Не, тогава го обявиха за невиновен. Има разлика. Хауард е щял да докаже невинността му като разкрие истинския извършител.
Хари продължително я изгледа. Чудеше се как да продължи.
— В този план пише ли кой е бил?
— Не. Както казах, това бяха само бележки за встъпителната реч. Но там е посочено. Щял е да съобщи на съдебните заседатели, че ще им каже името на убиеца. Това са точните му думи: „Ще ви кажа името на убиеца.“ Просто не го е написал. Иначе щеше да си изстреля патроните още с встъпителната реч. По този начин защитата е щяла да научи и това да провали кулминацията по-късно, когато се е готвел да разкрие кой е.
Бош замълча и се замисли. Не знаеше каква тежест да придаде на тази информация. Елайъс бе имал навика да се държи показно, в и извън съда. Разкриването на убиец пред съдебните заседатели напомняше за Пери Мейсън. Почти никога не се бе случвало.
— Съжалявам, но навярно не трябваше да ви казвам това.
— Защо? — попита Бош.
— Защото, ако някой друг е знаел каква е стратегията му, това би могъл да е мотивът.
— Искате да кажете, че истинският убиец на онова момиченце се е върнал, за да убие Елайъс.
— Възможно е.
Той кимна.
— Прочетохте ли свидетелските показания? — попита Бош.
— Не, нямах достатъчно време. Давам ви ги, защото защитата — в случая градската прокуратура — трябва да е получила копия.
— Ами компютърът?
— Прегледах го набързо. Има файлове с показанията и друга информация. Нищо поверително.
— Добре.
Бош понечи да се изправи. Мислеше си колко пъти ще трябва да слиза при автомобила си и да се качва обратно горе, за да пренесе папките.
— А, още нещо.
Тя бръкна в един от кашоните на пода и извади тъмнокафява папка. Отвори я върху писалището. Вътре имаше два плика. Бош се наведе надолу, за да ги види.
— Това беше в материалите по случая „Харис“. Не зная какво означава.
И двата плика бяха адресирани до офиса на Елайъс. Нямаше обратен адрес. Носеха холивудско пощенско клеймо, едното отпреди пет, другото отпреди три седмици.
— Във всеки от тях има по един лист само с по един ред. Струва ми се безсмислено.
Тя понечи да отвори един от пликовете.
— Хм… — започна Бош.