— Шибана телевизия — промърмори той. — Извинете ме.
— Какво за телевизията? — попита Карла Ентренкин.
Бе настояла да присъства на разпита и Бош не възрази. Разбираше, че присъствието й може да успокои Ха-рис, ако той знаеше коя е. Беше сигурен, че е много важно Харис да им съдейства. Той можеше да се окаже единственият, с когото Хауард Елайъс е споделил самоличността на убиеца на Стейси Кинкейд.
— Реакцията им е пресилена, както винаги — отвърна Хари. — Само един пожар и всички канали показват пламъците. Нали разбирате какво означава това? Все едно, че наливат бензин в огъня. Хората ще го видят в дневните си и ще излязат на улицата, за да проверят какво става. Ще се съберат тълпи, ще плъзнат слухове и хората няма да могат да устоят на гнева си. Едното ще доведе до другото и ето ви нашият сътворен от медиите бунт.
— Не вярвам, че хората са такива — възрази Ентренкин. — Те не се доверяват на телевизията. Граждански безредици избухват тогава, когато чувството на непреодолима безпомощност достигне критичната си точка. Това няма нищо общо с телевизията. Става факт тогава, когато обществото не отговаря на основните нужди на онеправданите.
Бош забеляза, че тя не използва термина „бунтове“, а „граждански безредици“ и се зачуди дали думата „бунт“ не е станала политически неподходяща.
— Всичко се върти около надеждата, детектив — продължи Ентренкин. — Повечето хора от малцинствата в Лос Анджелес нямат власт, нямат пари, нямат глас. Те живеят с надеждата да ги получат. И Хауард Елайъс беше тази надежда за мнозина от тях. Символ на надежда за деня, в който всички ще са равни, когато ще чуват гласа им. За деня, в който няма да се страхуват от полицията. Когато им отнемеш тази надежда, остава празнота. Някои хора я запълват с ярост и насилие. Не е правилно просто да обвинявате медиите. Въпросът е много по-сериозен.
Бош кимна.
— Разбирам — отвърна той. — Поне така си мисля. Но искам само да кажа, че медиите не ни помагат, като преувеличават нещата.
Сега бе ред на Ентренкин да кимне, в знак, че го разбира.
— Веднъж някой бе нарекъл медиите „търговци на хаос“.
— Ами да, точно така си е.
— Бил е Спиро Агню1. Точно преди да подаде оставка.
Бош нямаше какво да добави и реши да остави този разговор. Той свали клетъчния си телефон от зарядното устройство на пода между седалките и набра домашния си номер. Отговори му само телефонният секретар и той остави на Елинор съобщение да му позвъни. Опита се външно да не проявява тревогата си. Свърза се с бюро справки и отново взе номера на покер-залата в Холивуд Парк. Набра го и поиска да говори с Жарден, човека от охраната.
— Тук е Жарден.
— Обажда се детектив Бош. Говорихме снощи. Аз…
— Тя изобщо не се появи, приятел. Поне не по време на моето деж…
— Можеш да си го спестиш, приятел. Тя ми каза, че се познавате от „Фламинго“. Разбрах какво си направил. Всичко е наред. Но зная, че в момента пак е там и искам да й предадеш нещо. Кажи й да позвъни на клетъчния ми телефон веднага щом има възможност да стане от масата. Кажи й, че е спешно. Ясен ли съм, господин Жарден?
Бош наблегна на думата „господин“, за да го накара да разбере, че е допуснал грешка като е заблудил полицай от лосанджелеското управление.
— Да — отвърна Жарден. — Ясен сте.
— Добре.
Хари изключи телефона.
— Знаете ли какво си спомних за деветдесет и втора? — попита Ентренкин. — Една снимка. От „Таймс“. Казваше се нещо като „Баща и син мародери“. Мъж водеше за ръка четири-петгодишния си син. Излизаха през разбитата врата на някакъв магазин. И знаете ли какво носеха двамата, какво бяха откраднали?
— Какво?
— Всеки носеше по една от онези пружини. Нали знаете, онези смешни уреди за упражнения, които някоя звезда от осемдесетте рекламираше късно вечер по телевизията.
Бош поклати глава.
— Видели са ги по телевизията и са решили, че са ценни — отвърна той. — Също като Хауард Елайъс.
Тя не отговори и Хари осъзна, че е бил груб, макар да смяташе, че в думите му има нещо вярно.
— Извинете ме…
Няколко минути пътуваха в мълчание, после той отново заговори:
— Знаете ли какъв е моят спомен за деветдесет и втора?
— Какъв?
— Пратиха ме на Холивуд Булевард. И както знаете, не трябваше да правим нищо, освен ако не забележехме хора, застрашени физически. В общи линии това означаваше, ако видим някой да граби, да не му пречим. Нямаше никакъв сми… Както и да е, бях на булеварда и си спомням много странни неща. Сциентолозите бяха заобиколили сградите си, стояха рамо до рамо и носеха метли с дълги дръжки, готови за отбрана, ако се наложи. Собственикът на магазина за стари военни принадлежности край Хайланд беше в пълна пехотинска униформа и носеше снайперистка пушка на рамо. Маршируваше нагоре-надолу пред магазина все едно, че е пред портите на Бенинг… Хората се побъркват, и добрите, и лошите. Това е денят на скакалците.