— Да. Защото всеки мечтае за такава любов. И ти заслужаваш същото, Хари. Но аз…
— Не, Елинор, ти ми даваш нещо много повече от…
— Тя скочи от спасителната лодка, Хари. — Елинор тихо и тъжно се засмя. — Предполагам, че никой не може да мечтае за повече.
— Права си. Точно затова го има само на кино. Слушай… Ти си всичко, за което съм мечтал, Елинор. Не трябва да правиш каквото и да е за мен.
— Не, трябва. Аз… Обичам те, Хари. Но не е достатъчно. Заслужаваш повече.
— Елинор, недей… Моля те. Аз…
— Ще си ида за известно време. Да помисля върху нещата.
— Ще ме изчакаш ли? Ще пристигна за петнадесет минути. Можем да поговорим за…
— Не, не! Точно затова ти позвъних. Не мога да те погледна в очите.
Бош чу, че Елинор плаче.
— Веднага идвам!
— Няма да съм тук — настоятелно отвърна тя. — Преди да ти позвъня, си пренесох нещата в колата. Знаех, че ще поискаш да дойдеш.
Бош покри очите си с ръка.
— Къде отиваш?
— Не съм сигурна.
— Ще ми се обадиш ли?
— Да.
— Добре ли си?
— Да… Ще се оправя.
— Обичам те, Елинор. Зная, че не съм ти го казвал достатъчно пъти, но…
— Шт, недей да говориш. Бош замълча.
— Обичам те, Хари, но трябва да го направя.
След дълго мълчание, по време на което сърцето му се късаше, той отвърна:
— Добре, Елинор.
Последвалата тишина бе мрачна като в ковчег. Неговият ковчег.
— Довиждане, Хари — промълви накрая тя.
И затвори. Бош свали ръка от лицето си и телефона от ухото си. Представяше си басейн с повърхност, гладка като огледало. Спомни си времето, когато му бяха съобщили, че майка му е мъртва и че е останал съвсем сам. Тогава изтича при този басейн и скочи в топлата вода, като се гмурна под спокойната повърхност. Когато стигна дъното, той закрещя, докато въздухът му свърши и гърдите го заболяха. Докато трябваше да избира между смъртта и изплуването.
Сега копнееше за онзи басейн и за топлата вода. Искаше му се да крещи, докато дробовете му не започнат да го болят.
— Всичко наред ли е?
Той вдигна поглед. Бяха Райдър и Едгар. Едгар носеше димяща чаша с кафе. Лицето на Райдър показваше, че е загрижена или дори уплашена от вида на Бош.
— Всичко е наред — отвърна той. — Добре съм.
23
До срещата с Пелфри оставаха час и половина. Бош каза на Едгар да шофира към „Холивуд Уакс & Шайн“ на Сънсет, недалеч от участъка. Джери спря до тротоара и двамата се загледаха към автомивката. Нямаше много работа. Повечето от мъжете в оранжеви гащеризони, които сушаха и лъскаха автомобилите за минимална надница и бакшиши, седяха наоколо с парцали на раменете и чакаха. Неколцина от тях заплашително гледаха към обозначения автомобил, сякаш обвиняваха полицията за положението.
— Предполагам, че хората не ходят да си мият колите, когато съвсем скоро могат да бъдат преобърнати или дори подпалени — каза Едгар.
Бош не отговори.
— Обзалагам се, че на всички тях им се иска да са на мястото на Майкъл Харис — продължи Джери, като зяпаше към работниците. — По дяволите, самият аз бих прекарал три дни в стаята за разпит и съм съгласен да ми спукат тъпанчето, ако ме направят милионер.
— Значи си му повярвал — отвърна Бош.
Не му бе разказал за изповедта на Франки Шиън. Едгар помълча малко, после кимна.
— Да, Хари, като че ли му вярвам.
Бош се зачуди как е бил толкова сляп, че дори да не допусне възможността за измъчване на заподозрян. Запита се какво е накарало Едгар да приеме версията на Харис, а не тази на ченгетата. Дали беше заради опита му на детектив, или защото бе чернокож? Реши, че трябва да е последното и това го потисна, защото даваше на Едгар преимущество, което завинаги щеше да е недостъпно за него.
— Ще вляза вътре да поговоря с управителя — каза Бош. — Може би ще е по-добре да останеш в колата.
— Заеби това! Няма да я докоснат.
Двамата излязоха и заключиха вратите.
Докато вървяха към автомивката, Бош се замисли за оранжевите гащеризони и се зачуди дали е съвпадение. Предполагаше, че повечето от работниците са бивши затворници или току-що са напуснали окръжния затвор — където също трябваше да носят оранжеви гащеризони.
Вътре Бош си взе чаша кафе и поиска да говори с управителя. Касиерката посочи нататък по коридора към отворена врата. По пътя към нея Едгар каза:
— Пие ми се кока-кола, но след онова, което видяхме в гардеробната на оная кучка, мисля, че повече никога няма да мога да пия.
На бюрото в малкия офис без прозорци седеше мъж, вдигнал крака върху отворено чекмедже. Той погледна към Бош и Едгар и каза:
— Да, господа полицаи, с какво мога да ви помогна?
Бош се усмихна на наблюдателността му. Знаеше, че мъжът трябва да е отчасти бизнесмен, отчасти ченге.