Кърт Вонегът
Харисън Бержерон
Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг. Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати.
Въпреки това някои неща от живота не бяха съвсем наред. Април, например, все още караше хората да полудяват, задето все още не настъпва пролетта. Именно в този дъждовен месец хората на Главния затруднител откараха четиринайсетгодишния син на Джордж и Хейзъл Бержерон, Харисън.
Събитието беше трагично, без съмнение, но Джордж и Хейзъл не можеха да се замислят върху него кой знае колко задълбочено. Хейзъл притежаваше нормална средна интелигентност, което пък означаваше, че тя не можеше да мисли за нищо, освен на кратки изблици. А Джордж, чиято интелигентност бе доста над средната, имаше в ухото си малко радио за умствени смущения. Законът го задължаваше да го носи през цялото време. Беше настроено на вълните на правителствения предавател, който на всеки двайсетина секунди изпращаше някакъв рязък звук, който да пречи на хората като Джордж да се възползват от умовете си.
Джордж и Хейзъл гледаха телевизия. По бузите на Хейзъл имаше сълзи, но в момента тя не помнеше защо са те.
На телевизионния екран се виждаха балерини. В главата на Джордж прокънтя звънец. Мислите му се разбягаха панически, като крадци от алармена инсталация.
— Това беше хубав танц — отбеляза Хейзъл. — Който току-що видяхме.
— М-м? — попита Джордж.
— Този танц — повтори Хейзъл. — Хубав беше.
— Аха — кимна Джордж. Опита се да помисли малко за балерините. Всъщност, не бяха особено добри — не по-добри от който и да било друг на тяхно място. Бяха натоварени с тежести от кантари и оловни сачми, а лицата им бяха маскирани, така че никой, успял да зърне изящен жест или красиво лице, да не се почувства като нещо, което котката е домъкнала от улицата. През ума му мина беллата мисъл, че може би балерините не трябва да имат изкуствени затруднения, но не можа да стигне много далече в мислите си, защото ги прекъсна следващият звънтеж.
Джордж се сепна. Две от осемте балерини също се сепнаха.
Хейзъл забеляза сепването му. Тъй като тя нямаше умствено затруднение, трябваше да попита Джордж какъв е бил последният звук.
— Звучеше, като че ли някой удря бутилка за мляко с чукче — отговори той.
— Трябва да е много интересно да чуваш всички тези звуци — каза Хейзъл с лека завист. — Всичките неща, които измислят…
— Хъм — обади се Джордж.
— Само че, ако бях Генерален затруднител, знаеш ли какво щях да направя? — попита Хейзъл. Тя всъщност много приличаше на Генералния затруднител — една жена, на име Даяна Муун Глампърс. — Ако бях Даяна Муун Глампърс, щях в неделя да ви пускам камбанен звън. Нещо като почит към религията.
— Ако е само камбанен звън — отбеляза Джордж, — ще мога да мисля.
— Може би щях да го направя много силен — реши Хейзъл. — Струва ми се, че от мен би излязъл добър Генерален затруднител.
— Не по-добър от всеки друг.
— Кой знае по-добре от мен какво означава „нормален“?
— Така е — кимна Джордж. Започна да мисли за ненормалния си син, който сега се намираше в затвора, за Харисън, но двайсет и един топовни салюта отекнаха в главата му и сложиха край на това.
— Оу! — възкликна Хейзъл. — Беше страхотно, нали?
Беше толкова страхотно, че Джордж пребледня и се разтрепери. Зачервените му очи се изпълниха със сълзи. Две от осемте балерини в студиото рухнаха на пода и се уловиха за слепоочията.
— Изведнъж доби толкова уморен вид — каза Хейзъл. — Защо не се изтегнеш на канапето? Така ще можеш да подпреш торбата с тежестите си на възглавницата, скъпи. — Имаше предвид торбата от зебло с двайсет килограма оловни сачми, заключена с катинар за врата му. — Отиди и я подпри, нямам нищо против известно време да не си равен с мен.
Джордж повдигна леко торбата, за да почувства тежестта й.
— Не ми пречи — заяви той. — Вече не й обръщам внимание. Превърнала се е в част от мен.
— Напоследък ми се струваш уморен — каза Хейзъл. — Изтощен. Ех, да имаше как да пробием дупка на дъното и да извадим малко, съвсем малко от сачмите…
— Две години затвор и две хиляди долара глоба за всяко топче… Не мисля, че си струва.
— Ако можеше да изваждаш по малко, когато се върнеш от работа… Искам да кажа, че тук не трябва да се състезаваш с никого… Само седиш.