— Ако аз го направя, ще го направят и други и току-виж пак сме се оказали в тъмните времена, когато всеки се е състезавал с всички останали. Това няма да ти хареса, нали?
— Никак.
— Ето това е. В момента, в който хората започнат да мамят и да заобикалят законите, какво според теб ще стане с обществото?
Ако Хейзъл не бе отговорила на този въпрос, Джордж нямаше да може да й помогне, защото сирените отново завиха в мозъка му.
— Предполагам, че ще се разпадне — поклати глава тя.
— Какво? — попита Джордж с празен поглед.
— Обществото — повтори Хейзъл. — Нали току-що каза това?
— Кой знае? — попита Джордж.
Изведнъж телевизионната програма прекъсна, заради новините. В началото не се разбра съвсем ясно за какво става дума, тъй като говорителят, както всички други говорители, имаше трудности с говоренето. В продължение на минута и половина, изпаднал в състояние на повишена възбуда, той парави опити да произнесе: „Дами и господа“.
Най-накрая се отказа и подаде листа на една балерина, за да го прочете.
— Няма нищо — успокои го Джордж. — Той се опита. Това е важното. Опита се да направи най-доброто, с каквото му е дал Господ. Трябва да го повишат, задето се опитва толкова усърдно.
— Дами и господа… — започна да чете балерината. Сигурно беше удивително красива, защото маската й бе ужасна. Не беше трудно да се забележи, че е беше най-силната и грациозна от всички танцьорки, защото торбата с тежестите й беше колкото на стокилограмовите мъже.
Наложи се да се извини за гласа си, защото беше нечестно една жена да използва такъв глас. Гласът й представляваше топла, светла, безвременна мелодия.
— Извинете ме — каза балерината и направи гласа си абсолютно неконкурентноспособен. — Харисън Бержерон, четиринайсетгодишен — изграчи тя непоносимо, — току-що е избягал от затвора, където е бил задържан по подозрения в заговор за сваляне на правителството. Той е гений, атлет, недостатъчно затормозен и следва да бъде разглеждан като крайно опасен.
На екрана се появи полицейска снимка на Харисън Бержерон — надолу с главата, след това настрани, отново надолу с главата, после нагоре с дясната страна. На снимката личеше ръстът му, съпоставен с разграфената на метри и сантиметри стена отзад — беше висок точно два метра.
Останалото от външния му вид беше карнавал и железария. Никой досега не бе носил по-тежки и обемисти тежести. Той ги надрастваше по-бързо, отколкото хората на Генералния затруднител успяваха да измислят нови. Вместо малък приемник в ухото, на главата му имаше огромни слушалки и очила с дебели, вълнисти лупи. Тези очила трябваше не само да му пречат да вижда, но и да му причиняват остри главоболия.
По цялото му тяло висяха метални парчета. Обикновено в спънките на силните хора се долавяше някаква симетрия, някаква военна подреденост, но Харисън приличаше на крачещ склад за вторични суровини. В състезанието на живота той носеше върху себе си сто и петдесет килограма.
За да развалят хубавия му вид, хората на Генералния затруднител го бяха накарали да си сложи червена гумена топка, вместо нос, да обръсне веждите си и да покрие равните си бели зъби с хаотично разположени черни коронки.
— Ако видите това момче — продължи да чете балерината, — недейте, повтарям, недейте да се опитвате да водите разумен разговор с него.
Чу се писък, сякаш някой отскубваше врата от пантите й.
Откъм телевизора долетяха крясъци и отчаяни викове. Снимката на Харисън Бержерон се залюля на екрана, сякаш танцуваше в ритъма на земетресение.
Джордж Бержерон правилно определи какво е това земетресение, защото собственият му дом многократно бе разтърсван от същия рушащ ритъм.
— Боже! — възкликна той. — Трябва да е Харисън!
Мисълта мигновено бе прогонена от главата му от звука на автомобилна катастрофа.
Когато отново успя да отвори очи, снимката на Харисън бе изчезнала от екрана. Изпълваше го истинският, живият Харисън.
Подрънкващ, огромен и напомнящ палячо, той се олюляваше в средата на студиото. Дръжката от изкъртената врата все още беше в ръката му. Балерини, техници, музиканти и говорители бяха паднали на колене в очакване на смъртта.
— Аз съм Императорът! — изрева Харисън. — Чувате ли? Аз съм Императорът! Всички трябва веднага да направят каквото кажа!
Той тропна с крак и студиото се разтърси.
— Дори и така, както стоя пред вас сега — осакатен, окуцял, болен — продължи да реве той, — аз съм най-великият владетел от всички, които някога са се раждали! А сега гледайте в какво мога да се превърна!
Харисън разкъса каишките на тежестите си, като че ли бяха мокра тоалетна хартия, а те трябваше гарантирано да издържат по триста килограма.