Харка напълни карабината си.
Шумовете навън заглъхнаха, сякаш мълчанието, с което Татанка-Йотанка беше посрещнал момчето, се бе разстлало над целия бивак. Харка напрегна слух, дебнеше да долови и най-слабия трепет на въздуха долови нещо неясно. Това не беше човешки глас. Можеби някъде биеха леко барабан, някъде надалеч, защото звукът беше много слаб. Харка доби впечатлението, че навън пред шатрата хората от неговото племе вървяха насам-натам, че може би заемаха някакво ново разположение или се извървяваха поред към някакво място и отново се отдръпваха оттам, ала той не беше убеден в това. Обутите в меки мокасини крака вдигаха съвсем лек шум.
Момчето наблюдаваше светлинните лъчи, които падаха на пода през отвора за пушека и през процепа между чергилата на входа. Беше сутрин и до обяд сигурно трябваше да минат още няколко часа.
Момчето си избра едно светлинно петно за наблюдение. Според движението на това светлинно петно то щеше да измерва минаването на времето. Тихият звук, който, изглежда, идваше от биенето на барабан, заглъхна. Навън настана пълна тишина. Минаха два часа, без нищо да се промени.
Ала след това се разнесе глас. Той достигна до Харка, чергилата на шатрата поемаха силата на неговите вълни, така че момчето не можеше да разбира думите. Беше глас, който Харка не познаваше. Може би говореше Татанка-Йотанка. Той сигурно не беше на поляната, защото тогава момчето би долавяло гласа много по-ясно. Гласът звучеше приглушено, толкова приглушено, че Харка сметна, че говорещият сигурно се намира в някоя друга шатра. Ала там, където се намираше, говорещият сигурно приказваше високо и настойчиво, иначе Харка изобщо не би го чул.
Момчето си помисли, че Татанка-Йотанка навярно се намира в шатрата на вожда Матотаупа и говори там.
Когато гласът замлъкна, отново настъпи мълчание, ала само за миг. После един вик раздра изпълнената с очакване тишина така, че Харка целият потрепера и сграби още по-здраво оръжието си, защото този вик беше на Матотаупа — синът на вожда веднага го позна.
Последва втори вик, така необуздан, така изпълнен с негодувание, че момчето можа дори да разбере няколко думи.
— … не е вярно! Не е вярно!
Не е вярно! Тези думи и тонът казаха на Харка достатъчно. Бяха обвинили баща му в произнесената реч. Сигурно ужасно го бяха обвинили. Ала онова, което беше казал говорещият, не беше вярно. Беше лъжа. Лъжа!
Харка сякаш започна да разбира по малко. Положението вече му се изясняваше със светкавична бързина. Когато Татанка-Йотанка изведе него, момчето, от шатрата на Четан и го доведе в Заклинателската типи, той сигурно вече е знаел какво има намерение да стори, сигурно вече е знаел, че ще обвини Матотаупа, сигурно вече е знаел, че Харка се бе примъкнал през нощта край бащината типи и беше видял как силата на Матотаупа бе устояла на тайнствената вода … и понеже е знаел всичко това, той доведе Харка в шатрата на Хавандшита, Харка, единствения човек, който можеше да свидетелствува за бащата.
Момчето видя Татанка-Йотанка отново изправен пред себе си. Нима самият велик заклинател беше лъжец?
Това не беше възможно.
Не, то не можеше да бъде възможно.
Ала кой беше излъгал Татанка-Йотанка?
Хавандшита?
Хавандшита?
То щеше да излезе наяве, трябваше да излезе наяве.
Харка не чу повече гласа на баща си след двукратното извикване.
Ала сега той отново чу приглушения звук на гласа, който той беше сметнал за гласа на Татанка-Йотанка. Навън пред шатрата се разнесе шепот, който, звучеше изплашено и ядно, страхотно и заплашително. Ту се усилваше, ту отслабваше. Момчето не можеше да различава вече отделни гласове.
Какво да стори? Да скочи, да изтича със заредената карабина в ръка, да стреля, за да го чуят всички, и след това да извика с всички сили онова, което беше видял през нощта? За да знаят всички, че баща му нямаше за какво да бъде упрекнат, за да знае баща му, че Харка никога не би повярвал на една лъжа за него? В този миг съзнанието на Харка заработи напрегнато и даде заповед на двигателните му нерви да започнат да функционират, и когато мускулите на краката му искаха да се задвижат…
… входът на шатрата се разтвори и вътре влезе Хавандшита, придружен от Шонка.
Харка не можеше да спре вече нервите, мускулите и жилите си, дори и да искаше. Не можеше да стои вече мирно, както му беше заповядано, скочи и се изправи пред влезлите със заредената карабина в ръка.
Хавандшита и Шонка се сепнаха и се спряха. Зад тях чергилото на входа се затвори.
Хавандшита гледаше втренчено момчето.
Харка не срещна погледа на заклинателя. Той наблюдаваше Шонка. Момчето се беше превърнало в олицетворение на подигравката. Стоеше с леко разкрачени крака. Устните му се разтеглиха, без да се отварят. Очите му побляскваха отдолу нагоре, главата му беше леко приведена като на бик пред нападение.