— Ти трябва да научиш всичко, Твърдокаменни Харка, Ловецо на мечки — започна Великия заклинател. — Ти вече знаеш повече, отколкото би трябвало да знаеш, тъй като си дебнал и подслушвал през нощта край вождовата типи.
Харка не сведе поглед. Беше решен да отговаря за всичко, каквото беше извършил.
— Така ти знаеш — продължи Татанка-Йотанка, че миниваки на белия мъж е превърнало петима бойци от Мечата орда в глупаци. Всеки е имал възможност да им се смее. След това белият мъж излъгал баща ти и му поднесъл по-слаба тайнствена вода от друг мех, като му казал, че това била същата тайнствена вода, която надвила бойците, а баща ти повярвал на белия човек и продължил да пие доверчиво. Когато след това му дали от силната тайнствена вода, без да подозира това, той най-сетне сам се превърнал в глупак. На това никой не можел вече да се смее. Разбираш ли ме?
Мина доста време, докато Харка отговори.
— Разбирам те — каза най-сетне той съвсем механично. Друго нищо не каза.
— Хавандшита, заклинателят на вашите шатри, издигна тази сутрин едно страшно обвинение срещу твоя баща. Той казва, че твоят баща е издал на белия мъж тайната къде в земите на дакота може да се намери злато. Белите мъже се стремят към златото, както мечката към меда. Сега те ще се стремят с всички сили да нарушат договорите и да заграбят нашата земя.
Татанка-Йотанка млъкна и зачака дали Харка ще отговори нещо, ала Харка също мълчеше и не се помръдваше.
— Белият човек на име Червения ни избяга. Той отнесе тайната със себе си.
Харка остана мълчалив.
— Баща ти не знае какво е сторил, докато е бил глупак. Той не може и да повярва, че оглупелият му език ни е издал. Ние му вързахме ръцете, защото той охули Хавандшита и ни се противопостави, ала той се закле да се подчини на решението на Общия съвет. Тогава аз му освободих ръцете. Общият съвет вече си каза думата.
Харка не отвори уста, не попита нищо.
— Общият съвет приема обвинението на Хавандшита за вярно и баща ти за виновен.
Момчето понечи да каже нещо, ала преглътна думата си, така че, отваряйки и затваряйки веднага уста, заприлича на риба, която се мъчи да си поеме въздух, защото са й отнели водата и живота.
— Искаш ли да попиташ нещо, Харка?
— А ти? — произнесе момчето.
— Аз също. Аз също смятам, че Хавандшита каза истината. Не мога да се съмнявам в това. Намерих двата меха, за които той говори.
Харка не гледаше, вече очите, а ръцете на Татанка-Йотанка. В мисълта си той възстанови още веднъж всичко, което бе изговорил през изтеклите часове във въображението си пред Общия съвет, за да докаже невинността на баща си. Сега той не можеше да държи дълги речи пред Великия заклинател. Трябваше да бъде, кратък и все пак в думите му трябваше да се съдържа всичко, което щеше да докаже истината. Откъде да започне? От тайнствената и останала неразгадана следа в гората при пещерата? Да спомене ли за нея, за да убеди Татанка-Йотанка, че бедите мъже отдавна вече бяха влезли по дирите на тайната на планината? Но тогава Татанка би го запитал защо вождът Матотаупа не е проучил по-основно тези следи. Не, Харка не можеше да започне оттам. Трябваше да каже, че Хавандшита, който обвиняваше Матотаупа, е лъжец. И той заговори, сигурен в себе си, наблягайки на всяка дума:
— Хавандшита лъже. Той сам беше при племето на пани и при белите мъже, които искат да построят пътя за Огнения кон и той им е казал, че аз съм намерил на брега на реката, която заобикаля подножието на Черните хълмове, едно зърно злато и че Мечата орда знае тайната на златото. В замяна на това, че им е издал тази тайна, белите мъже са му дали неговото голямо тайнство: бизони и мир за нас. Дотогава Мечата орда и белите мъже почти не знаеха нищо едни за други. А сега вече всички езици говорят за това, което Хавандшита им е разказал за нас и белите мъже вече идват един след друг — първо Жълтата брада, сега Червения. Това е вина на Хавандшита. Моят баща Матотаупа обаче знаеше много добре, че ние трябва да пазим тайната на златото и че ни грози унищожение, ако белите мъже я узнаят. Моят баща хвърли златното зърно в реката, Хавандшита отново го прибра. Моят баща ме накара да му се закълна, че ще мьлча. Хавандшита обаче отиде заедно с Шонка и със златното зърно при пани.
— Твърдокаменни Харка!
— Аз качах, хау!
— Как ще докажеш думите си?
— Шонка придружаваше Хавандшита. Ала той никога няма да каже истината. Той също ще излъже. Къдрокосия е дал на Хавандшита златното зърно, което извадил от водата. Той няма нищо да каже, защото бащата на Къдрокосия, Непознатата мида, е бил освободен чрез предателството на Хавандшита. Затова езикът на Къдрокосия също е завързан. Хавандшита обаче лъже.