Харка слезе от коня. Измъкна се от неудобната моминска дреха, прехвърли я през гърба на коня и внимателно започна да разглежда дирите. Изглежда, Матотаупа също беше слязъл тук. По тревата беше пълно с объркани следи от конски копита, сякаш мустанг беше тичал свободно наоколо и беше пасъл, ала не можеше да се разбере в каква посока беше тръгнал накрая. Така или иначе конят не беше вече наблизо, макар че отпечатъците от копитата му бяха още съвсем пресни. Следи от човешки стъпки Харка не откри. Дали изобщо щеше да ги намери някога? Матотаупа беше опитен боец и ловец. Как можеше едно момче да намери дирята му при положение, че той не е искал да се остави да го открият?
Харка се облегна на запотения си мустанг.
Конят вдигна глава и започна да души.
Неясна надежда, която Харка сам не смееше още да осъзнае, го накара цял да потрепери.
Животното ставаше все по-неспокойно и неспокойството му беше радостно. Момчето махна ръката си от гърба на коня и се ослуша. Не можеше да долови никакъв шум, ала безпокойството на коня се предаваше все по-силно и върху него.
— Татко! — каза тихо той. — Татко! — Каза го без сам да съзнава това, мислите му бяха раздвижили устните. — Татко!
Сякаш беше чудо, а всъщност беше това, което той така силно бе очаквал — край Харка изникна висока човешка фигура.
— Татко!
Матотаупа нямаше сили да проговори. Притегли момчето до себе си само за миг, колкото трае един удар на сърцето.
После го хвана за ръката и го отведе заедно с коня при собствения си мустанг, който лежеше скрит в една лека падинка.
Конят на Харка поздрави другия мустанг, сякаш всичко беше съвсем естествено. Матотаупа и Харка все още не говореха. Легнаха на земята и си отпочинаха върху вратовете на животните. Слънцето осветяваше с коси лъчи прерията, тревите се привеждаха леко под полъха на вечерника.
Харка притисна лице на рамото на баща си.
Двамата все още не бяха разменили нито дума. Нямаше какво да говорят. Те двамата принадлежаха един на друг. Щяха да споделят заедно съдбата на прокудените. Сега вече те нямаха родина. Никога посече нямаше да пристъпят шатрите на своето племе, никога вече нямаше да слушат привечер песента на флейтите, никога вече нямаше да чуят веселите викове на децата сутрин рано, никога вече нямаше да танцуват танца на бизоните заедно с мъжете от своето племе … никога вече нямаше да ядат край огъня заедно с близките си, никога вече нямаше да облекат дреха, везана от майка или от сестра.
Никога вече.
Защото Хавандшита беше лъжец и защото всички му вярваха, всички — и Татанка, и Четан, и Къдрокосия.
Харка подаде на баща си своя нож. Ала когато искаше да му даде и карабината, Матотаупа отказа. Харка трябваше да си я запази.
Достатъчно силни бяха те двамата заедно, Матотаупа и Харка. Достатъчно силни, за да живеят сред прерийната пустош, която беше тяхното голямо отечество. Засега мислите и чувствата на двамата не се разпростираха по-надалеч. Всичко, което беше скрито в дълбините на тяхната обща съдба — отчаяние, омраза, жажда за мъст, — засега още беше далеч от тях.
Баща и син яхнаха конете и Матотаупа поведе отново на запад. Едва сега той проговори:
— Да яздя чак до планините, без да извръщам поглед назад — така се заклех. Оттам нататък сме свободни. Ала ловните райони на дакота ние с теб вече никога нямаме право да пристъпим.
Мустангите поеха отново в галоп.
ПЛАНИНАТА МЪЛЧИ
Слънцето стоеше високо на небето. Под обедната жега въздухът трептеше, сякаш развяваше лъчите му в златен воал. Над мястото, където беше бушувал в началото на пролетта смерчът на склона на Черните хълмове, сега цареше спокойствие. От раните на повалените дървета дъхтеше на смола. Коренища стърчаха във въздуха, по тях още висеше полепнала изсъхнала пръст и засъхнали мъхове. Докато изкоренените дървета измираха, тревите и ягодовите коренища растяха на воля под наново получената обилна светлина. Бръмбари пъплеха упорито по своя мъчителен път, навред бръмчаха и жужаха пчели.
На края на новообразуваната горска поляна, сред сенчестите дървета стоеше една мечка. Само няколко слънчеви петна играеха през листака на дърветата и игличките им чак до кафявата кожа и малките й очи. Тя замижа, седна, вдигна предните си лапи а грижливо ги заоблизва една след друга. После си пое дълбоко дъх, замисли се и отново започна да души.
Най-после тя стана и се запромъква през натрупаните едно връз друго повалени дървета. При това тя използуваше, както само мечките умеят, дългите си нокти, за да се катери, и балансираше умело от един ствол върху друг, докато слънцето сега печеше силно кожата й. Тя все по-решително се насочваше към едно огромно старо дърво, което се беше запазило неповалено сред всеобщата разруха. Дънерът беше дебел, листакът му — разбъркан, кората — напукана. Листата си играеха тихо с вятъра, слънцето и сенките, а навред наоколо гъмжеше от пчели.