Мечката се приближи към дървото и започна да става предпазлива. Тя не беше вече млада. Поумняла от дълъг опит, тя заобиколи целта си, смъкна се от един проснат напряко ствол и се мушна сред храстите и между клоните. Бавно, на зигзаг, сякаш не знаеше накъде иска да върви, тя все повече се приближаваше към дървото и към разнасящия се приятен за нея мирис на мед.
В една дълбока дупка от чеп на дървото се беше поселил рояк пчели. Мечката искаше да открадне зимния запас от мед, който пчелите събираха. Когато кафявата мецана се приближи до ствола на дървото, без да възбуди недоверието на пчелите, тя неочаквано се изправи на задните си крака. Застанала така, тя бръкна с предната си лапа в дупката на дървото, измъкна я, капеща от мед, и възхитена започна да я ближе.
Сега вече вниманието на пчелите бе привлечено най-напред изхвърчаха възбудени онези, които крадецът бе разтревожил с лапата си. Почти по същото време прилетяха и други, които тъкмо се приближаваха със своя меден товар към дупката, и за миг някакво неизвестно за мечката съобщително средство бе пуснато в действие, защото пчелите започнаха да налитат от всички страни като облак. Непознаващи смъртта и затова безстрашни, насекомите налетяха върху своя неприятел и започнаха да го жилят навред, където можеха да достигнат тялото му.
Мечката удряше вбесена с предните си лапи на всички страни и гледаше да запази преди всичко очите си. Ала жужащите малки нападатели бяха бързи и умели и съвсем отровиха на кафявата дебелана радостта от плячката. Наистина тя си измъкна за втори и последен път една лапа мед и бързо я облиза, без особено удоволствие, непрекъснато обграждана от прелитащите пчели и жилена отвред. Ала после тя бързо започна да се отдръпва назад. Заподскача като гимнастик по стволовете и въпреки тежестта си отскочи сръчно като катеричка от последното дърво и най-после отново навлезе сред сянката на гората. Разбеснелите се пчели продължаваха да я преследват. Тя тичаше и тичаше, пробивайки си път през гъсталака, та чак клоните се прекършваха.
А след сто метра тя неочаквано се спря като вкаменена.
Докато част от пчелите все още я преследваха, сега пред нея изведнъж се появи най-омразният от всичките й врагове: един човек.
Човекът се смееше гръмогласно. Мечката помисли, че врагът й реве, и отговори със зло фучене, за да му вдъхне страх. Ала омразното за мечката същество продължаваше да се смее. През това време пчелите се възползуваха от създаденото положение и започнаха да жилят кафявата дебелана изотзад по най-чувствителните места. Това вече беше твърде много за мечката, която през този тих обеден час се беше приготвила за удоволствие, а не за опасност. Тя се шмугна встрани и побягна с все сили през гората надолу. Най-упоритите пчели я преследваха още известно разстояние, после роякът насекоми се върна тържествуващ към пчелина си. Избитите бяха неизброими.
Мъжът проследи с поглед бягащата мечка и още веднъж се изсмя високо. Когато хищникът изчезна, той се удари по устата, нарече се тихо „глупак“ и се скри между храсталака и стволовете на дърветата, за да стигне до образуваната от силната буря горска поляна на склона и да обгледа околността.
Когато се убеди, че освен него самия и всевъзможните животинки нямаше никой друг сред гората и на поляната, той отново се раздвижи. Оглеждайки се настрани с вниманието, на което бяха способни ловците сред пустошта, подобно на преследвани, той премина стоте метра през гората до края на поляната. Извръщаше се след всяка крачка и след всяко задържане по клоните, за да се убеди, че не е оставил следа след себе си, а щом забележеше нещо, без да бърза, старателно унищожаваше дирята. Като стигна до поляната, образувана от пролетната буря, той се закатери, по-сръчно и от кафявата мечка, през безредно повалените дървета, през изсъхналите клони на короните, и изтръгнатите от земята коренища. Той също се беше насочил към самотното огромно дърво, което беше устояло на стихията на смерча. Ала съвсем нямаше намерение да краде пчелина. Заобиколи дървото, приближи се до него от обратната страна на дупката с пчелите и заразглежда едно скривалище, което беше забелязал още от края на поляната. Клоните на едно дърво, по което още висяха увехнали, а и няколко зеленеещи се листа, корените на друго дърво и няколко храсти образуваха един вид естествена беседка. Мъжът пропълзя под нея, извади ножа си и изряза гъсто преплетените клони и корени, за да може да се движи по-свободно. Два кожени меха, които носеше със себе, си, и карабината той скри в най-затънтения ъгъл. После потърси внимателно с поглед откъде би могъл да се изкатери от скривалището си по огромния ствол в короната на дървото и веднага изпробва пътя, който му се стори най-подходящ за това. Високо горе в гъсто зашумения листак намери желаното място за сядане на един клон, който беше достатъчно як, за да не се олюлее. Един олюляващ се клон би привлякъл вниманието на скрил се враг. Спокойно се заоглежда човекът от своето скривалище над върхарите на дърветата по склоновете на планината, над прериите в подножието на планинския масив, които блестяха под обедното слънце и чиито обрасли в трева и песъчливи хълмисти възвишения се губеха в маранята. На югоизток той разпозна в далечината пусти земи и чудновати скали.