Ала Червения не се беше наранил, не си беше счупил нищо, не си беше ударил черепа. Беше в пълно съзнание. Зъзнеше малко и гърбът го болеше от удара, ала той въобще не обръщаше внимание на това.
Той искаше да повтори опита си.
Най-напред реши да изпуши една луличка, за да се успокои напълно. Разсъди дали да пожертвува още една треска, ала се отказа, защото се надяваше, че вече ще може да се оправи и на тъмно.
Повторно застана на сравнително удобното място, от където беше предприел скока и първия път. Отново се изсили нагоре, дори стигна на една педя по-високо, от колкото първия път, и отново се запъна здраво. Този път веднага започна да опипва нагоре, без да се бави. Силно разтворените му колене го държаха здраво, той беше вложил цялата си сила и напрежение в това. Цял залян от водата, задържайки дъх, той се изтегли малко нагоре, после още малко. Изпълни го дива радост. Той напредва!
Страничният ръкав на пещерата се стесни, ала стана по-полегат. Без голямо затруднение, забързан, човекът успя да напредне цял метър.
Трябваше да издържи с въздуха, който беше поел дълбоко преди това, защото тук водата изпълваше изцяло тесния пещерен ръкав. Не можеше да диша.
Страничният ръкав на пещерата отново стана стръмен. Изкачваше се почти отвесно нагоре и от това водата набираше двойна сила. С отчаяно напрежение Червения се опита да продължи да се измъква нагоре срещу напиращата вода. Успя да се изкачи още около тридесет сантиметра, ала там се затъкна безнадеждно. Раменете и бедрата му бяха твърде широки, за да могат да се промъкнат през тесния пещерен ръкав. Той се мъчеше с бясно напрежение да се изпъне, да се избута още напред.
Напразно.
Не му стигаше вече въздух. В носа и в устата му нахлу вода. Той започна да гълта. Изгуби съзнание и не разбра вече какво се случи с него.
Когато отново дойде на себе си, отначало усети само болки. Сетивата му, с изключение на чувствените нерви, още не се бяха възвърнали. Той не виждаше нищо, не чуваше нищо, нямаше никакъв вкус, ала всичко го болеше. Мина дори доста време, докато отново осъзна, че е Червения Джим.
Червения Джим!
Когато отново му просветна в съзнанието кой е той, можа да осъзнае второто нещо, че именно му се е случило някакво нещастие. Някакво нещастие …
Опита се да се раздвижи. Можа да раздвижи пръстите си и сега почувствува, че те бяха мокри. Трябваше да отвори очи. Той беше свикнал да пътува из горите и да ловува из прериите, значи, трябваше да отвори очи, трябваше. С мъка вдигна клепачи. Черепът му бръмчеше и го болеше ужасно.
Край него беше тъмно. Край него нещо шумолеше. Или шумолеше в ушите му, или …
… или шумолеше вода.
Вода!
Из един път Червения Джим осъзна какво му се беше случило. Щом можа да си помисли думата „вода“, пред него сякаш се отдръпна някаква завеса, която дотогава обгръщаше паметта му.
Къде се намираше сега? Най-напред трябваше да установи това.
Ала не само черепът, а и раменете, и гърбът, и кръстът, и ръцете, и краката го боляха ужасно. Опита се внимателно да раздвижи един подир друг крайниците си и да извие глава.
Изглежда, не беше счупил никаква кост. Беше получил само силни подутини и натъртвания. Че какво от това! Той лесно щеше да се справи с тях.
Ала къде се намираше?
Очите му, които все още не можеха да се взират, доловиха слаб светлинен лъч. Или може би той имаше халюцинации? Черепът и мозъкът му сякаш бяха пострадали много повече, отколкото той си бе помислял когато се събуди. Може би имаше сътресение на мозъка.
Всеки случай беше му много лошо. Повърна, от това му се зави свят и той отново падна в безсъзнание.
Когато пак дойде на себе си, чувствуваше по-малко болки, ала беше извънредно много слаб, безутешно слаб. Най-добре би било да си остане да лежи, за да умре съвсем, макар че съзнаваше, че той е Червения Джим и че поне той самият би трябвало да съжалява, тъй като никой друг няма да пророни сълза за него.
Другите хора биха се освободили от едно зло, ако Червения Джим пукнеше.
Тази мисъл го раздразни. Другите нямаше да се освободят от него, нямаше! Нямаше да им даде възможност да се възрадват, че той не съществува вече и че те няма нужда да се съобразяват повече с него!
Той се потърси. Чувствуваше жажда и глад, зъзнеше. Главата му не бучеше вече. Бучеше нещо над него или край него, или под него.
Вода шумолеше, да, вода, той беше установил това вече! Време беше да се огледа и да я види.
Той се обърна от гръб по очи, като при това се отърколи малко настрана, тъй като грапавият под беше полегат, и цопна с дясната ръка във водата.
Пи жадно.
После отново изпълзя по-настрана.
А какьв ли беше онзи светлинен лъч? Това явно не беше самовнушение, той наистина съществуваше.