Когато отново стигна полянката сред гората и видя повалените дървета под силното следобедно слънце, под топлия трептящ въздух, той си пое дълбоко дъх. Почина си малко, убеди се, че и тук наоколо не се вижда никаква човешка следа и после се закатери и запромъква между стволовете, клонака, коренищата и храстите към предишното си скривалище. Никой не беше идвал в негово отсъствие.
Добре беше така, добре. Червения легна и след като похапна малко, спа от следобед чак до утрото на следващия ден. Когато се събуди, се чувствуваше много по-освежен.
Изкачи се по високото дърво до естествения заслон и там, от най-високия клон, до който можа да достигне, без да го разлюлее, отново започна да оглежда полянката, гората и безбрежната прерия.
Всичко изглеждаше безлюдно, спокойно, самотно.
Червения Джим реши да използува деня. Изля меха, който лесно можеше да се напълни отново, взе го заедно с другия мех, пълен със сушено месо, взе и карабината и патроните си и заличи всички следи в своето убежище, което му отне доста време.
Когато вече не можеше сам да намери никаква своя следа, той се измъкна от скривалището и поляната и тръгна нагоре из гората.
Първата му цел беше скритият високо горе вход към един пещерен ръкав, където през пролетта той беше изненадал беззъбия Бен. След като се бяха срещнали, двамата бяха излезли заедно от този отвор, който оставаше скрит сред мъхове и коренища за всяко не много наблюдателно око. Техният разговор не беше преминал много любезно, защото Червения Джим не обичаше друг човек да се мотае в неговите райони, ала в края на краищата той все пак не уби Бен. От описанията на беззъбия знаеше, че пещерният ръкав, на чийто вход Джим стоеше сега, води към подводния водопад, който беше повлякъл със себе си през пролетта Бен а само преди няколко дни самия Джим. Безсмислено беше да влиза оттук. И друг един ръкав на пещерата, който излизаше недалеч в гората, беше безполезен за Джим, тъй като, според разказа на Бен, той се сливаше във вътрешността на пещерата с първия и следователно водеше до половината височина на опасния водопад.
По този път не можеше да се стигне далеч. Ала щом съществуваха два странични ръкава на тази проклета дяволска пещера, защо пък да не бяха три или четири? Червения Джим тръгна да търси през гората. Беше надянал отново перуката на главата си.
До вечерта не откри нищо, което да спре вниманието му. Оставените от преди месец следи от индианския бивак, който беше разположен на южния склон на една полянка, не го интересуваха. Той знаеше накъде се беше изтеглило племето на оглала през пролетта, след като бе прекарало зимата тук. Южно край Конския поток се беше изтеглила ловната група, която се наричаше Мечата орда. Това беше през онези дни, когато Червения Джим изненада Бен в пещерата. Червения нямаше защо да се страхува от това индианско племе. Той не вярваше, че Мечата орда би напуснала посред лято, посред надеждата за предстоящите големи есенни ловове на бизони, сегашното си местопребиваване край Конския поток, заедно с жените и децата. Възможно беше обаче други групи от същото племе да дойдат по местата, където се подвизаваше Червения. Черните хълмове бяха отколешен ловен район на дакота и тук всеки белокож трябваше да бъде нащрек.
Джим продължаваше да проявява при всяка стъпка най-голяма предпазливост. Когато слънцето залезе, той се покатери на едно високо дърво, недалеч от мястото, където беше разположен преди индианският бивак, и обгърна отново с поглед гората и прерията, които все повече и повече смяташе за свое владение.
Така преминаха и този, и следващите дни. Червения Джим живееше скрит и търсеше онова, което все не намираше. Не ловуваше, а се прехранваше само от своя запас и от дивеча, който можеше да залови, без да оставя следи. Към храната му се прибавяха и рибите от потока, който изтичаше от вътрешността на планината и после лъкатушеше бързо надолу по гористия склон на югозапад. Бяха минали вече много седмици от деня, когато и той беше закусвал край брега на този поток със сурова речна пъстърва.
Тази закуска го засити и това му даде приятното чувство на задоволство, каквото отдавна вече не беше изпитвал. Напротив, понякога в душата му се промъкваше смътен страх, че ще се умопобърка при това безнадеждно търсене. Всеки ден, от сутрин до вечер, да внимаваш за всяка своя стъпка и докосване, всеки ден от сутрин до вечер да мислиш все едно и също: злато — пещера — вода — индианци, всяка сутрин да започваш все с нова надежда и всяка вечер да приключваш с нарастващо разочарование един етап от търсенето, подобен живот с течение на времето можеше да надвие упорството и на силен човек.