Червения Джим седна върху гладко измитата от водата канара, под чието прикритие беше нанесен пясъкът. Погледна в ръката си, която беше свил леко като човек, който иска да си гребне вода за пиене. Между два пръста се беше спряло едно мъничко златно зрънце. Една съвсем малка песъчинка, една песъчинка от чисто злато! Той я гледаше неотклонно. Сам не знаеше колко дълго седя така, неподвижен, привлечен силно от своята находка, както магнитът привлича къс желязо.
Най-после пусна зрънцето в горния си джоб. Злато! Това ясно доказваше, че и от тази страна на планинския масив има злато, а не само от северната, за която толкова много слухове се носеха. Той, Червения Джим, беше открил началото на своя нов живот. Въображаемите картини се раздвижиха отново пред вътрешния му взор, той притвори клепачи, за да им се наслади докрай.
В този миг до ухото му достигна нещо, което го смути. Той веднага изтрезня, ослуша се и отвори очи.
След малко онова, което беше чул, му стана ясно. Един кон беше изцвилил сред прерията. Можеше да бъдат диви коне или конници, индиански ездачи или бели. Ако сега Джим можеше да каже, че е имал късмет, то това се дължеше само на факта, че беше взел карабината и провизиите със себе си и беше разчистил скривалището. Той веднага можеше да се отправи на път, не зависеше от нищо.
Колкото се може по-предпазливо, той се измъкна от брега на реката през гората до едно дърво, на което лесно можеше да се изкачи и откъдето щеше да му се открие далечна гледка. Покатери се сръчно и се скри в листака, разглеждайки напрегнато прерията. Триста дяволи, гръм и мълния! По дяволите всичко!…
На север той откри в далечината група индианци. Ездачите и конете бяха още дребни като мравки, ала той можеше вече да ги преброи и да ги различи до известна степен. Бяха около четиридесет бойци на коне, освен това още около шестдесет жени и деца, също всички на коне. След няколко минути той вече можа да различи, че петима от мъжете носеха корони от орлови пера. Това бяха твърде много отличени бойци и вождове за такава малка група. Сигурно бяха дакота Накъде ли бяха тръгнали?
Червения не ги изпускаше из очи. Ако погледът му можеше да унищожава, всички индианци щяха за миг да бъдат погълнати от земята. Ала омразата на златотърсача беше безсилна. Четири точки се отделиха от групата, която Джим наблюдаваше. Четирима ездачи бяха слезли от конете и изчезнаха от погледа на наблюдателя в тревата. Той не се подвоуми, че това са съгледвачи, които трябваше да обгледат гората, преди преселниците да влязат в нея.
Приятна работа, съгледвачи, напрягайте си очите и ушите, колкото искате! Не ще намерите своя неприятел на име Червения! Така си мислеше човекът и стоеше неподвижен.
След известно време той забеляза от скритото си място един млад индианец с разделени на път и сплетени на плитки коси, който се промъкваше по брега на реката. Момъкът държеше в ръка типичната за племето на дакота гъвкава бойна тояга. Лицето му не беше боядисано. Значи, той не беше тръгнал на бой, а беше получил нареждане от своя вожд да излезе на обичайния оглед като предпазна мярка в тези неспокойни времена.
Младият съгледвач изчезна по течението на реката.
Навътре в прерията индианската колона беше забавила ход, ала постепенно се беше приближила още повече към гората и планината. Джим не можа да забележи дали съгледвачите вече се бяха върнали при групата, или не. От държането на колоната обаче той заключи, че бяха получили успокоителна новина. Индианците отново ускориха ход и най-после завиха към гората. Може би се бяха насочили към поляната, където беше построила бивака си през пролетта Мечата орда… В момента, когато ездачите завиваха към гората, Джим позна индианеца, яздещ начело на колоната. Този чо век с короната от орлови пера на главата беше Седящия бик или Татанка-Йотанка, както го наричаха хората на дакота. Само това му липсваше. Само този липсваше, за да бъде нещастието на Червения Джим пълно!
Джим остана на дървото. Когато не можеше да вижда вече индианците, той се ослушваше за всеки шум. Чупещите клонките върху горската пръст конски копита се чуваха надалеч в тихата пустош. Когато те заглъхнаха, Джим скоро съзря тънките струйки дим от шатрите да се издигат над върхарите на дърветата. Както той беше предположил вече, племето се бе разположило на същата поляна, където през пролетта беше лагерувала Мечата орда.
Щом хора на дакота, и при това начело с един от най-изтъкнатите им вождове, се намираха в такава близост с пещерата, Червения Джим трябваше да се изпари.
Трябваше да се махне оттук, да се махне, и то в деня, в който беше открил златоносен пясък!
Проклети, мръсни, ненужни и отвратителни индианци!