Баща му Матотаупа го докосна леко по рамото, за да го откъсне от мислите му, които той подозираше, тъй като те бяха и негови. И двамата отидоха заедно при конете, за да прекарат втората нощ сред самотата на планините. Тук за тях нямаше преследвачи, ала те нямаха и братя и приятели.
Когато двамата легнаха заедно върху завивката от бизонова кожа, бащата каза:
— Аз ще стана през нощта и ще се промъкна долу! до горската полянка, където сутрин идва еленът да пие. Искам да го убия.
— Аз трябва ли да остана при конете? — попита момчето.
— Конете тук са на сигурно място. Аз мога да затворя пътечката през скалите, така че те изобщо да не могат да избягат. Пък и кой може да ги открадне?!
— Значи, аз мога да дойда с тебе?
— Да.
Момчето заспа бързо и тази нощ не го измъчваха никакви сънища. То беше заспало с мисълта за предстоящия еленов лов.
Когато баща му го събуди в полунощ, беше ледено студено, тъй като долинката беше разположена на голяма височина. Конете вдигнаха глави, наблюдавайки движенията на своите господари. Харка сгъна моминската рокля и мушна в нея малкото си патрони. Карабината обаче взе със себе си, струваше му се, че тя беше на сигурно място само в неговата собствена ръка и под неговия собствен поглед.
Бащата и момчето се изкачиха до извора, пиха и се натъркаха с дъхави билки, за да не подуши дивечът приближаващите се хора. После свиха в скалистата пътечка, която представяше единствения, вход към малката долинка. На най-тясното място, което достигнаха след около петдесет метра, Матотаупа сложи един подходящ по форма камък, който не можеше да се избута лесно и в същото време беше достатъчно голям, за да накара един кон да се отдръпне от това трудно проходимо място. Двата мустанга вече се бяха подвоумили, когато през изтеклата нощ техните ездачи ги преведоха оттук през скалистата пътека към долинката.
Матотаупа заобиколи заедно със сина си височините северно от тяхното скривалище и двамата стигнаха до склона, откъдето се бяха изкачили през изтеклата нощ. Оттук надолу спускането вече не беше трудно. Двамата се придвижваха бързо. Когато наближиха горската полянка, която бяха видели отгоре, те ставаха много внимателни, за да не изплашат дивеча. Матотаупа нареди със знаци на момчето да се покатери по едно дърво на края на полянката и да наблюдава оттам лова, който предстоеше на бащата.
Харка се хвана за клонака и се покатери сръчно нагоре до едно разклонение, където можа да се настани сравнително удобно и откъдето можеше да наблюдава, без сам да бъде забелязан. Оттук той наблюдаваше баща си, който се скри добре малко встрани в един храст.
Сега трябваше да се чака.
Ако двамата индианци разполагаха с лъкове и стрели, ловът не би бил труден. Ала те не разполагаха с нищо друго освен с двуострия нож, който Харка беше взел при бягството си и бе дал на отлъчения без оръжие баща, и двуцевната карабина на Харка, която му бе подарена от Червения и с която само момчето се беше научило да си служи. Ако то не искаше да пожертвува малкото си патрони и да стресне с изстрела цялата околност, то бащата трябваше да убие елена с ножа си, така както вече бе убил сивата мечка.
Матотаупа беше велик ловец.
Момчето зъзнеше на дървото, освен това го мъчеше силен глад, ала то забрави и двете неща, когато звездите започнаха да бледнеят и нощта се приближаваше към своя край. То гледаше надолу към горската пръст и към поляната, към съвсем ясните следи от стъпките на елена, който идваше тук обикновено заран на водопой. Далеч навътре в гората всичко беше тихо. Нямаше никакво опасение, че животното няма да дойде и тази сутрин.
Харка се ослушваше и трепна от радост, когато долови първата внимателна стъпка, под която все пак изпукаха изсъхнали клонки. Шумът се повтори, вече по-близо към горската поляна, насочен явно към мястото, където стояха скрити Харка и баща му.
Междувременно небето беше започнало да просветва, ала слънчевите лъчи все още не достигаха до гората. Само по най-високите върхове вече се отразяваше златната светлина, склоновете и долините все още лежаха в сянка и мъгла.
Еленът дойде. Не беше мощен вапити, а от онези елени с бели опашки, чиито рога своеобразно са извити напред. Беше красиво гордо животно, с дванадесет разклонения на рогата.