Еленът, изглежда, все още не подозираше, че го грози някаква опасност. Вървеше по утъпканата от него пътека през гората. Спря се за миг пред широко разпрострелите се корени на дървото, върху което седеше Харка, вдигна глава, премига и започна да души. Когато продължи към полянката с леко ромонещия поток, той стигна до храста, сред който се беше притаил Матотаупа.
Това беше мигът, в който трябваше да се реши резултатът от лова.
Индианецът изскочи бърз като светкавица от храста, за да се хвърли върху елена, ала животното беше предугадило за част от секундата опасността. С огромен скок то се изхвърли напрел и побягна навън от поляната. Матотаупа скочи подире му. Живеещият на свобода индианец, чиито мускули на краката се бяха развили от ездата без седло, от тичането и уморителните култови танци като мускулите на атлет, при къси разстояния можеше да надбяга дори и мустанг.
Еленът прекоси поляната, след няколко скока само индианецът вече го настигаше. В момента, когато животното се спря за миг, защото искаше да се вмъкне в гората встрани от поляната, Матотаупа с един скок почти се прехвърли върху гърба на елена и сграби с лявата си ръка левия му рог. Мускулите му набъбнаха. С дясната си ръка той вдигна ножа за удар. Харка затаи дъх.
С невъобразима сила Матотаупа изви главата на елена назад. Животното се изправи на задните си крака, ала преди съпротивата му да даде резултат, ножът се заби в гърлото му.
Животното се сгромоляса.
Момчето искаше да нададе победния вик, ала не издаде нито звук, пък и Матотаупа даде само мълчалив израз на своята победа. Той беше извадил вече оръжието си от гърлото на животното и го държеше високо над себе си, докато плячката лежеше в краката му. Слънчевите лъчи проникнаха през гората в поляната и осветиха победителя.
Харка се смъкна от дървото, като последните метри направо се отпусна да падне и изтича при баща си. С един поглед двамата споделиха гордостта и радостта си.
Еленът издъхна бързо. Каква прекрасна и богата плячка за двамата индианци! Матотаупа се зае веднага да го изкорми. Харка не можеше да му помага, тъй като двамата разполагаха само с един нож. Момчето стори нещо, което не беше правило никога дотогава — от глад пи направо от кръвта. Бащата му даде от частите, които можеха веднага да се изядат — мозъка, дроба и сърцето. На Харка се стори, че не беше ял никога дотогава така сладко. От три дни насам той не беше поемал нищо друго освен вода, листа, треви и корени.
Когато гощавката се свърши, бащата каза.
— А сега да отнесем всичко в нашето скривалище, горе при конете!
Той отряза главата на елена, остави я да се изцеди съвсем от кръвта и я подаде на Харка. Тежкото тяло той сам прехвърли през раменете си.
Пътят обратно и изкачването по склона бяха уморителни. Гората беше стръмна и непроходима, а плячката натискаше тежко Матотаупа върху тила. По тялото му изби пот и само той знаеше колко силно биеше сърцето му. През последните дни на глад и на прекалено напрежение и неговите сили бяха намалели. Но той се срамуваше да се поддаде на умората и да прояви слабост, на каквато нито той, нито синът му бяха навикнали. Затова продължаваше да носи елена без почивка нагоре по склона, поставяйки крак пред крак, макар и понякога да си мислеше, че ще се строполи на земята.
Едва когато стигнаха края на гората, той се спря и се хвърли на земята да си почине. Момчето също седна, обхвана коленете си с ръце и докато си почиваха, разглеждаше рогата с, дванадесетте остри върха.
— Какво ще направим от тях, татко?
— Ти какво смяташ?
— Рогата с острите върхове могат да се използуват за всичко. Дори и така, както си са, можем да ги използуваме като оръжие срещу животни, пък дори и срещу хора.
— Ти имаш право. Ще видим за какво ще ни бъдат най-полезни и за какво ще можем най-добре да ги из ползуваме. Имаме нужда например от остриета за копия, прътовете ще потърсим веднага и ще си ги отрежем.
Ти можеш ли да носиш още товар?
— Ще се постарая.
— Имаме нужда от лико, за да завържем остриетата за прътовете.
— За това ще можем да използуваме и жилите на елена.
— Искам да запазя жилите за лъкове.
— Щом ще правим лъкове, трябват ни стрели. От кости или от камъни ще си направим остриетата на стрелите?
— Зависи от това дали ти ще успееш да намериш подходящи камъни. Поогледай се наоколо!
Двамата индианци седяха край потока, който извираше чак горе край тяхното скривалище, разпръскваше се, минавайки над стръмната скала, и отново събираше водите си над края на гората в един широк планински сипей. Досега Харка беше седял с гръб към планината, с лице към гората. Сега той се извърна, легна по корем, подпря се на лакти и сложи брадичката си върху ръцете. Заразглежда кръглите камъни на сипея и скоро разбра, че баща му вече се беше запознал с околността. Момчето взе няколко остри камъка, за да ги разгледа по-добре, и най-после намери един, какъвто трябваше. Беше малко парче остър кремък.