— Този е добър!
— Такива камъни още ще намериш тук!
Харка стана, позавъртя се бавно наоколо, без да откъсва поглед от сипея. След половин час той вече бешесъбрал две шепи камъни, подходящи за остриета настрели, някои от които дори можеха направо да се използуват. Освен това той беше намерил един голям плосък необикновен камък с остри като ножове ръбове и много се гордееше с него. Бащата го пое, разгледа го отсам, оттам и опита ръба му като острие.
— От това ще стане нож, хау! Може би дори е било някога.
Той подаде каменното острие на момчето и се изправи.
— Ти сега си почини — каза той, — а аз ще изрежа пръчки за стрели, копие и ножове и ще потърся лико. Искам да си направим и бойни тояги.
Харка беше съгласен с всичко, особено с предложението да си почине малко. Сложи глава върху ръцете си и погледа още малко баща си, ала скоро очите му се затвориха и той заспа. Последните дни му бяха коствали много напрежение.
Когато момчето се събуди, бащата отново седеше край него. Харка навярно беше спал дълго, защото слънцето вече бе започнало да се спуска към залез и бащата бе свършил междувременно много работа. Две тояги за копия от ясеново дърво вече бяха готови, а също така и дървеният материал за два лъка, голям брой пръчки за стрели и една дръжка за нож бащата беше избелил и лико. Новите бойни тояги — всяка с по един голям колкото яйце камък, захванат за гъвкавата дръжка от върбови клони — бяха дори вече готови.
— Всичко това ще вземем със себе си! — каза Матотаупа, когато забеляза, че Харка се беше събудил.
Момчето кимна и завърза с ивиците лико всички пръчки на вързоп, за да може да ги носи по-лесно. Камъните Матотаупа прибра в джобовете си. Всеки взе бойната си тояга.
После двамата отново продължиха трудното изкачване. Матотаупа носеше елена с голямо усилие. И на Харка товарът не беше лек, освен това той носеше все неудобни предмети и съжаляваше, че беше взел карабината със себе си. Ала сега не му оставаше нищо друго, освен да мъкне и нея обратно. Беше вече късна нощ, когато двамата най-после достигнаха началото на скалистата пътека, която водеше към тяхното скривалище. По предложение на бащата Харка мина напред, за да отнесе първо вързопа пръчки и карабината. Макар да си казваше, че по време на тяхното отсъствие едва ли можеше да се е случило нещо неочаквано, момчето все пак почувствува облекчение, когато намери камъка непокътнат на най-тясното място на пътеката, а скоро след това забеляза и конете, които стояха един до друг край потока и сега се запътиха към момчето. Харка остави вързопа пръчки и карабината на земята, за да се върне бързо обратно при баща си и да вземе рогата. Най-после и двамата донесоха с общи усилия и тялото на убития елен на сигурно място в долинката.
Малко време оставаше до развиделяване. Бащата и синът решиха да закусят по-рано. Пиха жадно от извора, после Матотаупа одра един бут и отряза две големи парчета месо от него. Харка ги очука с един камък да омекнат и започна да изпробва новото острие за нож. То не беше удобно за държане, ала режеше добре и той успя да раздели с него месото си на ивици. За останалото се погрижиха здравите му зъби. Матотаупа също се нахрани хубаво и след като и двамата пиха вода от извора легнаха и спаха изнурени чак до пладне. Когато се събудиха, те се чувствуваха като нови хора, защото веднага можаха да се заловят с работата си. Матотаупа одра целия елен, раздели го на късове, издърпа веднага жилите за двата лъка, отдели рогата от черепа и изстърга месото от костите, които смяташе да обработи. Харка трябваше да нареже част от месото на ивици и да ги окачи да се сушат, други парчета уви в еленовата кожа и ги зарови в пръстта за запас. Той вършеше всичко, както му беше наредено, ала при това мълчаливо си мислеше, че всичко туй беше женска работа, която инак вършеха баба му и сестра му. През този час образите на Унчида и на Уинона отново изплуваха съвсем живи пред него, ала мисълта за тях вече не беше наситена с толкова много болезнен копнеж. Слънцето грееше весело, той беше сит и у него отново се появи вярата в живота, както у всеки здрав и силен човек. Трябваше да се намери начин да се докаже на племето, че Матотаупа не е предател и че заклинателят го беше обвинил несправедливо. Като велики ловци и смели бойци щяха да се върнат след това обратно Матотаупа и Харка и хората от племето щяха да ги посрещнат разкаяни.