Орелът се приближи отстрани и впи нокти в рамото на Харка, за да го клъвне в слепоочието. Харка притисна лицето си към тревата, за да запази поне очите си. Нямаше време да си помисли, че е загубен, ала съпротивителните му сили го напуснаха и той не можеше вече да разсъждава.
Все пак забеляза, че натискът на орловите нокти в кървящата му ръка поотслабна и че се случи нещо, което той не можа ясно да разбере. Край него се вдигна някакъв шум, нещо тежко го удари по прасеца, така че той усети нова болка.
Опита се да се свие на кълбо, за да запази крайниците си, и макар че очите му вече не виждаха и мозъкът му възприемаше съвсем неясно онова, което нахлуваше в ушите му, той изведнъж разбра какво се беше случило. Единият от мустангите се беше притекъл и се бореше с орела за момчето. Мустангът риташе и хапеше наоколо си, като при това се опитваше да пази лежащото на земята момче, ала не всякога успяваше.
Най-после настана тишина.
Харка лежеше на брега на потока, изнурен от загубата на кръв, полузашеметен от ударите на клюна по главата. Не се помръдваше вече. Сивият жребец стоеше до него и го побутваше с муцуната си. Сега се приближи и червеникавокафявият кон. Животните притиснаха глави едно в друго и започнаха да удрят със задните си крака. Те много добре виждаха, че орелът все още продължаваше да се вие високо горе в небесата. Няколко красиви пера от опашката му лежаха в тревата. Сивият жребец му ги беше изскубнал.
Момчето усети, че му става все по-лошо и силите все повече го напускат. Ала макар че най-много му се искаше да заспи и да не усеща нищо повече, у него все пак се надигна приглушено желание за живот. Загубата на кръв го караше да усеща силна жажда и жаждата започна така да го измъчва, че му се стори, че вдишва дъха на потока, течащ съвсем близо край него. То се примъкна няколко педи встрани, докато успя да достигне с уста водата, и пи дълго и много. От това му стана малко по-добре. После отново се издърпа назад. Когато попипа болящата го глава, ръката му веднага потъна в кръв. Помисли си неясно, че трябва да спре кръвта. В трапа имаше още ивици лико, които им бяха останали. Ала как да стигне дотам? Малкото разстояние му се стори безкрайно далечно. То потопи ръка във водата и избърса слепналите си очи. Когато отново видя зелената трева и слънчевите лъчи, които се отразяваха в бистрия поток, усети нови сили. Изпълзя на четири крака бавно през потока и полянката на южния склон нагоре до трапа. Това му се стори много по-трудно, отколкото друг път, когато се катереше с часове. Най-напред трябваше да си отпочине, докато успее да набере сили да се смъкне в трапа и да вземе ивиците лико. Опипа по главата си силно кървящите места и ги превърза с ликото. После прехвърли завивката от бизонова кожа върху себе си като защита срещу грабливата птица и отново изпадна в полусъзнание.
Като през сън най-после му мина мисълта, че копието би било най-доброто му средство за отбрана сега. Копието беше много по-дълго, отколкото еленовите рога, всички диви животни се бояха от копията.
А може би пък орелът нямаше да го нападне повече.
Харка дълго лежа завит в бизоновата кожа в трапа, колко дълго беше лежал, той сам не знаеше, ала накрая отново усети силна жажда. Отметна малко завивката и се опита да се ориентира в обстановката. Слънцето грееше над блесналия водопад към долината, от източна посока, значи, беше сутрин и той беше лежал цялата нощ в трапа. Може би беше спал, а може би беше изпаднал в несвяст.