Выбрать главу

— Ако той се спусне ниско, аз бих могъл да стрелям срешу него с лъка си. Но сега той лети все нависоко. Затова аз смятам, че ние трябва да се примъкнем скришом към гнездото му и да го убием, когато той е в него, излита от него или се връща там.

— Ти каза, че вече си открил къде е гнездото му. Къде е то? Можем ли да се приближим дотам?

— Не, страхувам се, че не можем да стигнем много близо до него. Орелът не е свил гнездото си на някое дърво, а върху една издадена напред скална площадка, до която може да се достигне много трудно. Предлагам да вземем с нас освен копията, още и ласото, лъковете и стрелите.

— И моето мацаваки.

— Това е твоя работа.

— Кога тръгваме, татко?

— Утре рано. Ще вземем и конете с нас, защото пътят ни позволява да яздим на дълго разстояние и по този начин да спестим време.

Харка беше съгласен. По указания на баща си той приготви храна за пет дни. Мислеха да не спират по път и яденето трябваше да им бъде под ръка.

Когато започна да се развиделява, индианците доведоха конете си, натовариха ги със завивките и запасите и ги поведоха през каменистата пътечка, докато преминаха най-трудните места. После ги възседнаха и радостно потеглиха в утрото. Конете също бяха доволни, че могат отново да потичат на голямо разстояние свободно. Те си бяха отпочинали, бяха се ояли добре от сочната планинска трева и сега имаха много сили. Матотаупа водеше — през долини, през възвишения, през гори, през сипеи. Харка също се радваше, че може отново да язди и да види и нещо друго освен малката долинка, която наистина беше убежище за тях, ала същевременно можеше да подействува на настроението и като затвор.

Привечер двамата ездачи стигнаха край една височина, откъдето Матотаупа беше забелязал орловото гнездо при излизането си на лов. Матотаупа и Харка слязоха от конете, завързаха ги с ласото за едно дърво и се изкачиха по скалистия връх, откъдето сигурно се откриваше широк поглед наоколо. Когато след един час стигнаха догоре, вече беше започнало да се смрачава и планинската красота се откри пред тях във великолепния и многообразен блясък на залязващото слънце. Харка се огледа на вси страни и очите му бързо откриха гнездото, без да става нужда баща му да му го покаже.

Грабливата птица си беше избрала като място за почивка една издадена напред скална площадка, до която трудно можеше да се изкачи човек. Скалата, където се намираше гнездото, не беше особено висока, по-ниска дори от върха, където сега стояха двамата индианци. Ала тя беше силно нарязана и едно от скалните й възвишения се издаваше на изток като площадка, на която грабливата птица беше свила своето гнездо. Тя беше домъкнала там жилави клони, дебели като малки стволове на дървета. Откъм въздуха до площадката можеше да се стигне много лесно. Орелът не беше сега в гнездото си.

Двамата индианци дебнаха и чакаха, докато стана съвсем тъмно. Ала тази нощ птицата не се върна. Орлите не летят нощем. Затова Матотаупа и Харка се смъкнаха отново от върха при конете си, за да прекарат нощта край тях в гората. Много преди пукването на зората те отново се изкачиха на върха. Когато пристигнаха горе, беше още тъмно. Високият вятър вееше студено, той стана още по-остър и студен, когато започна да се развиделява и по светлосивото небе оставаха да блестят само Зорницата и сърпът на намаляващия месец. Най-после слънцето се подаде на хоризонта. Харка, който беше изживявал вече хиляди пъти мигновението на зараждащия се ден, всякога му се радваше отново, както му се радват разтварящите се цветове и листа, разсънващите се насекоми и дивечът, който на светло по-малко се страхува от дебнещите го хищници.

Гнездото беше празно и си остана празно. Индианците не прекараха целия ден на върха. Те използуваха тези часове, за да се спуснат отново при мустангите си и да стигнат заедно с тях до подножието на назъбената скала, където се намираше гнездото. Скриха добре конете, завързаха ги и те веднага започнаха да гризат вейките на храстите, а Матотаупа и Харка се примъкнаха до една от издадените напред канари, която се изкачваше недалеч от увенчаната с гнездото висока площадка. Южната страна на канарата не беше хлъзгава и макар че беше силно отвесна, един пъргав човек можеше лесно да се изкачи по нея. Двамата индианци се покатериха догоре и изтеглиха с ласото всички оръжия, които не можеха да носят по време на катеренето. На тесния връх горе се настаниха така, че да останат колкото се може по прикрити за гнездото. Всъщност те не се съмняваха, че орелът ще може да ги види, прелитайки към гнездото си. Ала ако те останеха напълно неподвижни, птицата може би нямаше да се усъмни. Всички птици реагират преди всичко на нещо движешо се.