Денят мина, дойде вечерта, без орелът да се върне в гнездото си.
— Трябва да се е случило нещо — каза Матотаупа на Харка. Двамата стояха един до друг под звездното небе на започващата нощ. — Докато наблюдавах гнездото през изминалите дни по време на лова си, орелът всеки ден идваше и излиташе. На мен още тогава ми се щеше да го убия, ала не исках да се забавям, тъй като знаех, че ти си сам. Да бях го убил тогава!
— Да, така би било по-добре — отвърна Харка и се усмихна. — Но какво може да се е случило? Защо той не се връща вече?
— Може би му е хрумнало да си направи ново гнездо. Кой го знае!
Двамата индианци изчакаха още един, трети ден. Тъй като не можаха да открият обаче орела дори и във въздуха, накрая те се отказаха разочаровани от намерението си да го изчакат и се върнаха обратно в малката високо разположена долинка.
Когато при изгрев слънце достигнаха началото на каменистата пътека, която водеше към извора и полянката, Матотаупа остави сина си да почака с конете. Той искаше най-напред сам да провери дали в скривалището им всичко беше все още наред. Харка се отпусна край мустангите. Макар и да се ослушваше, не можа да чуе стъпките на баща си по скалата. Обутите в меките мокасини крака се придвижваха безшумно по камънака.
Ала Харка дочу нещо, някакъв звук, чийто произход не можа да си обясни. Две пчели бръмчаха около планинските цветя с ярки цветове и силна миризма на подправки. Отдалеч се дочуваше крясъкът на враните. Тези шумове се разпознаваха естествено и ясно. Ала Харка дочу още нещо, някакъв приглушен звук, сякаш разкъсваха месо. Този шум той не можеше да си обясни. Слушаше напрегнат.
Изведнъж долови някакъв тих звук, с който беше свикнал от най-ранно детство: пеещото звънтене на изпънатата тетива на лък при отпускане на стрелата. Нима баща му беше стрелял? Или някакъв скрит враг? Харка трябваше да остане на мястото си. Не можеше току-така да изостави конете. Но сега той чакаше силно напрегнат.
Не стана нужда да чака дълго. Матотаупа се върна през каменистата пътека, изведнъж се изправи пред момчето. Той се смееше. Матотаупа се смееше!
— Татко! Аз чух звънтенето на тетивата на твоя лък. Преди това обаче ми се счу, като да късаха месо!
— Ела, Харка — най-напред без конете. Спокойно можем да ги оставим за една минутка сами. Искам да ти покажа нещо!
Двамата бързо прекосиха каменистата пътека, Харка пръв. Когато се откри погледът към извора и долинката, момчето се спря стъписано.
На канарата, изпод която извираше потокът, беше кацнал орелът. Той стискаше в ноктите си месо, което навярно беше кълвал до преди малко. В лявото му крило стърчеше забодена стрелата на Матотаупа. На поляната край трапа бяха разхвърляни и накъсани чимовете, с които двамата индианци бяха покрили своите заровени припаси. Остатъци от месо и кости бяха разхвърляни на всички страни.
Тук беше стоял орелът, докато Матотаупа и Харка го търсеха в гнездото му!
Сега и момчето се разсмя. Не можещата да лети птица беше изпънала дясното си крило и сега издаде нападателно острия си клюн към двамата си неприятели.
— Той не може вече да прави каквото иска — каза, Матотаупа, — тоя разбойник! Върви, Харка, доведи конете!
Момчето изтича обратно и доведе мустангите, които вече бяха навикнали с труднопроходимата камениста пътека, по която минаваха сега за трети път, и затова се водеха лесно. Когато момчето отново можа да надникне в долинката, орелът стоеше все още с увиснало ляво крило върху канарата и сега отново изпъна заплашително глава и човка срещу Харка. Матотаупа явно беше оставил птицата на спокойствие, беше се заел да провери какво е останало още от запасите им. Нанесената щета не беше голяма, както му се беше сторило в първия момент. Само един от най-горните пакети беше разкъсан, съдържанието му изядено и разпръснато.
Харка отново сложи ред в малката яма за припаси.
Конете поглеждаха сърдито към орела, като се стараеха да стоят настрани от него.
Двамата индианци закусиха. През това време Харка непрекъснато поглеждаше с крайчеца на окото към своя пернат неприятел.
— Хубавец! — каза Матотаупа.
— Лакомия! — отвърна Харка.
След като се нахраниха, индианците легнаха един до друг в тревата и загледаха орела. Птицата се опитваше да извади стрелата от крилото си.
— Като ранен боец — подхвърли най-после Харка. — Но ти лошо си го улучил, татко!
— Така ли мислиш? Можех да изчакам, докато орелът излети и тогава да го убия. Но и така е добре. Той беше еднакво изненадан, както и аз.
Забавно беше да се наблюдава орелът. Той беше доста ловък. Стрелата стоеше забита в ставата на крилото му. Птицата, която не бе могла да я изтегли веднага, проверяваше сега внимателно с клюна си мястото, където се беше забило и останало острието. Тъй като стрелата беше ловна, тя нямаше кука.