Орелът изостави стрелата, пусна и месото из ноктите си, ала така го придърпа с клюна си, че да не може да падне от канарата. После притича по камъка и се опита да издигне и двете си крила. Успя да вдигне обаче само дясното. След неуспешния опит да излети, той си отпочина и отново започна да обработва стрелата с клюна си.
— Умен е — каза Харка.
Сивият жребец се приближи към извора. Орелът отново издаде клюн напред, ала мустангът остана спокоен, пи и после пак се върна да пасе.
Орелът продължаваше да се занимава със стрелата. Най-после му се удаде да измъкне острието. Стрелата падна във влажната трева. Харка изтича дотам и я донесе.
Когато Харка отново седна край баща си, орелът също остана изправен върху своята канара, спокоен като нарисуван. Месото той стискаше с ноктите си. Едното си крило беше свил, раненото висеше надолу.
— Той помисли, че ти искаш да му вземеш месото — обясни Матотаупа.
Двамата индианци и голямата птица бяха търпеливи. Те се наблюдаваха взаимно през целия ден. Харка разглеждаше красивите шарки на перата.
Вечерта орелът отново се зае с раненото си крило. Непрекъснато прекарваше клюна си над раненото място.
— Погледни го, Харка. Той иска да намести крилото си и да го излекува.
— Може би. Но това ще трае дълго.
През нощта двамата индианци спаха спокойно. Осланяха се на бдителността на конете си.
На сутринта орелът сякаш беше набрал нови жизнени сили. След като Харка и Матотаупа пиха от извора и отново седнаха спокойно край трапа, голямата птица започна да яде месото, което все още стискаше с ноктите си. Харка я следи с поглед, докато и последното парче месо изчезна в клюна й.
— Засега е сит — каза той след това, извърнат към баща си. — Но какво ще направи, когато ожаднее?
— Тогава ще слезе до извора.
През целия ден орелът отново стоя като статуя и само през няколко часа прокарваше клюна си по раненото крило. Индианците продължиха само да го наблюдават.
На третия ден жаждата надви животното. Изпъвайки здравото си крило, орелът подскочи от канарата долу и потопи клюн в изворната вода.
Когато утоли жаждата си, той видя, че не може вече да се върне върху канарата. След два напразни опита той се отказа от намерението си. И ето го сега стоеше на поляната край извора с цялото чувство за достойнство, на което му дава право безмълвният отказ. Главата му стоеше гордо изправена, очите му не изгубиха живостта си, той непрекъснато наблюдаваше какво вършат двамата индианци.
Харка дялкаше флейтата, която беше наумил да си приготви от едно яко кухо стебло. Матотаупа погледна нагоре към небето и посегна за лъка и стрелата си. Щом забеляза това, Харка също вдигна поглед нагоре. Над скалите летяха два лешояда. Те все повече снишаваха кръговете си към малката долинка и сега и орелът започна да поглежда към тях. Перушината му настръхна. — Лешоядите искат да нападнат неподвижния орел — каза Харка. — Искат да го убият с клюновете си и да го разкъсат на парчета, както орелът смяташе да постъпи с мен преди.
Момчето беше оставило флейтата настрана и си играеше с трите пера от опашката на орела, които сивият жребец беше отскубнал от птицата. Красиви пера бяха.
Матотаупа постави една стрела, друга държеше готова между зъбите си. Орелът наблюдаваше с острия си поглед всичко, което ставаше край него — както кръжащите над тях лешояди, така и всяко движение на индианците. Той явно беше решил да иска скъпо да заплатят за живота му.
Единият от лешоядите се стрелна надолу.
Орелът клъвна с все сила към него и лешоядът направи един завой, за да може да нападне ранената птица откъм гърба. Той започна да пляска с криле и именно в този миг Матотаупа пусна стрелата. Тя се заби в гърдите на лешояда и той се строполи като камък на поляната.
Орелът наблюдаваше мъртвия лешояд и отново разтвори разярен клюна си. Но след това и той веднага разбра, че е освободен от неприятеля си.
Вторият лешояд не се осмели да нападне отново. Отлетя на север. След като индианците дълго стояха неподвижни, орелът се окуражи. Пристъпи към лешояда, разкъса мъртвия си неприятел и го изяде. Отново беше огладнял. Когато се засити, пак заглади раненото си крило с клюна.
При това той непрекъснато поглеждаше към индианците, ала вече не така остро и недоверчиво, както досега. Изглежда, беше разбрал, че те именно бяха убили лешояда.
На Харка му беше приятно да се чувствува съюзник на боен орел. Той издяла докрай флейтата си и се опита да свири с нея. Отначало излязоха няколко фалшиви тона, но накрая успя да изсвири една от обикновените гами, които бе научил в родните шатри.