Грабливата птица се ослуша.
Предпазливата игра между двамата човеци и птицата продължи още дни наред. Харка си постави за цел да опита дали не би могъл да накара орела да свикне с него. Подхвърляше му парчета кожа и полуоглозгани кокали. Мина доста време, докато едрата птица разбере, че това хвърляне не беше нападение срешу нея, а представляваше храна. Когато спечелиха доверието и, тя започна да си иска храна, като издаваше напред глава с отворен клюн, когато беше гладна или когато видеше мъжа и момчето да ядат.
Матотаупа отиде още два пъти на лов и отново донесе достатъчно месо. Планинските гори бяха пълни с дивеч.
Когато се върна за втори път, индианецът видя неочаквана гледка: момчето седеше до орела. Грабливата птица отвори ревниво-отбранително човката си срещу приближаващия се Матотаупа. Матотаупа се засмя и мина нагоре към трапа, където остави плячката си.
От този ден нататък орелът все повече привикваше към малката група живи същества, които живееха заедно в усамотената висока долина. Той можеше отново да сгъва раненото си крило на гърба, от време на време дори разперваше вече и двете си крила, ала не можеше да лети. Той щъпукаше живо с яките си крака по тревистите склонове наоколо и приемаше част от плячката на Матотаупа като дължим му данък. Една сутрин, когато Харка не внимаваше, орелът грабна копието и лъка на момчето, за да си свие ново гнездо на канарата над извора. Раненото му крило вече отново беше заздравяло дотолкова, че птицата можеше с няколко размахвания на крилете да се изкачи върху канарата.
Харка се опита да си прибере отново оръжията. Ала орелът защищаваше положените основи на бъдещото си гнездо и клъвна към Харка, незлобливо, ала с явното решение да не се остави да му отнемат нищо. Матотаупа се забавляваше от тази свада. Харка застана пред канарата, скръсти ръце на гърба си и започна да държи реч на орела. През изминалите седмици момчето беше имало много малка възможност да говори, тъй като баща му все мълчеше и сега му беше приятно да поразговаря с орела.
— Бойни орльо, вожд на птиците! — заговори му той любезно. — Ти открадна моето копие и моя лък, Такова нещо не се полага между братя и ти трябва да разбереш, че вредиш сам на себе си, като ме правиш беззащитен, защото ние сме съюзници! Нима не видя как Матотаупа, моят баща, уби лешояда? Аз също бих бил готов да ти помогна по същия начин. Ала ти трябва да се държиш като наш брат, инак ние ще бъдем при-нудени да те изпъдим! Ако ти се държиш сред нас като разбойник, ние ще си спомним, че ти наистина си разбойник, голям разбойник, че ме нападна, кълва и едва не ме уби. Ти искаше да ме отнесеш в твоето гнездо и да ме изядеш, както наистина би могло да се изяде едно прерийно куче, ала не синът на вожда на Мечата орда от племето на оглала край Седемте огнени съвета на дакота!
Когато Харка стигна дотук в речта си, безмълвният слушател все още гледаше неотстъпно момчето със своите орлови очи. При тези последни думи обаче, които се изплъзнаха от езика му съвсем леко и обичайно, самият Харка потрепера вътрешно, защото в този миг почувствува като прикрито убождане с нож противоречието между онова, което баща му и той все още бяха представлявали в началото на това лято, и онова, което те представляваха сега, в началото на есента. Вожд на Мечата орда от смелото и всяващо страх племе на оглала, което ще рече на „хората, които можеха да разпиляват имуществото си“, на бойци, които имаха толкова много плячка и коне, че можеха да ги подаряват и раздават и да си печелят слава чрез това — такъв е бил винаги Матотаупа, откакто Харка изобщо можеше да си спомни. Въпреки глада, който бяха изпитвали през пролетта и въпреки че животът им винаги е бил труден и опасен, споменът за този живот беше изпълнен за Харка с радост и гордост. Баща му вожд, а той — най-големият му син, главатар на Ордата на младите кучета и предварително определен, щом навърши четиринадесет години, да стане вожд на Ордата на червените пера! Това бяха представлявали те. Сега обаче баща му беше презрян и прокуден изгнаник, изгонен от племето си като предател, защото Хавандшита, заклинателят, го беше наклеветил, че в пияно състояние е издал тайната на златото в Черните хълмове на един бял човек — на Джим, Червения. Никога неговият баща не беше сторил такова нещо, никога, никога! Той не можеше да бъде предател. И тъй като беше сигурен, че баща му е невинен, Харка го последва тайно в неговото изгнание.
И ето те вече бяха прекарали едно лято сами сред планините. Не бяха живели зле. На Харка му беше приятно да живее заедно с баща си и да ходи на лов. Ала това беше живот за през лятото, не за през зимата и не за години наред.