В една от трите големи шатри, издигнати на поляната сред бивака, нещо тихо се раздвижи. Беше шатрата, където бе живял Матотаупа като вожд. Пред входа стърчеше трофейният прът, върху който още висяха бизонови черепи с рога, мечи нокти, скалпове и оръжия, плячкосани от някогашния господар на шатрата. Пред входа на шатрата стоеше завързан и един прекрасен мустанг, млад жребец на черни, кафяви и бели петна. Чергилата на шатрата бяха украсени с нарисувани четириъгълници, които представляваха четирите краища на света и трябваше да служат като защитни заклинателски знаци.
Именно в тази шатра нещо се беше раздвижило. От петимата души, които спяха вътре, едно момиче се беше събудило. То не беше отворило още очите си, може би нарочно ги държеше затворени, за да може да каже при случай, че само е сънувало. Ала то посегна внимателно, много обмислено, към мокасините и дрехите си, които бяха оставени край постелята му, и се облече под завивката. Когато беше готово, то издърпа още веднъж завивката над раменете си и постави глава назад, сякаш спеше, върху върбовата рогозка, която висеше от един триножник и служеше за удобна опора на главата. После момичето отвори очи, огледа се и се ослуша. Останалите четирима души дишаха равномерно и спокойно. Харпстена, по-малкият брат, се беше свил на кълбо, това винаги показваше при него, че спи дълбоко. Шешока, която беше дошла в тяхната шатра като втора майка на Уинона, се изкашля, без да се събуди. Шонка, петнадесетгодишният й син, когото тя беше довела със себе си в шатрата, се въргаляше в завивките си насам-натам и говореше насън. Не можеше да се разбере обаче какво казва. Той навярно беше достатъчно уморен и спеше, защото тъкмо се беше върнал от дежурство край конското стадо.
Въпросът беше дали спи Унчида, бабата. Пък и дори да спеше, нейният сън беше винаги толкова лек, че тя се събуждаше и при най-дребната проява, която не беше предвидена от вътрешния ред на шатрата. Ала момичето не беше замислило нищо лошо, макар че никой не биваше да узнае за неговото намерение. То нямаше защо да се срамува от Унчида, дори ако тя го изненадаше.
Уинона стана съвсем тихичко и внимателно сгъна завивката си. После направи няколко стъпки и се приближи до огнището, където през топлите дни оставяха огъня да изгасне през нощта. Наведе се, бръкна в пепелта и начерни отслабналото си лице с пепел. Това означаваше, че тя щеше да пости, че не желаеше да яде нищо през целия следващ ден.
Уинона излезе от шатрата, смятайки, че никой не я е забелязал. Не беше разбрала, че Унчида се бе събудила и я наблюдаваше, докато тя се измъкна през отвора на шатрата. Навън момичето се спря и огледа поляната. Сянката на кола все още се проточваше до Заклинателската шатра като черен, сочещ пръст. На пръта пред Заклинателската шатра висеше една стара пушка и едно златно зрънце в малка мрежеста торбичка. Уинона обгърна двата предмета със сериозен и замислен поглед При това лицето й придоби някакъв твърд, не детински израз. Тази пушка беше тайнственото желязо, с което един пани бе убил майката на Уинона. Матотаупа беше убил този пани, по-големият брат на Уинона Харка беше пленил това мацаваки в боя, заклинателят го беше поискал от Харка като жертва за себе си. Тази пушка си имаше своята история и може би тази история още не беше свършила. Златното зрънце пък Харка беше намерил в реката край Черните хълмове, Матотаупа го беше захвърлил ядно във водите на Северна Плата, Къдрокосия Чернокож отново го беше извадил оттам, а след това заклинателят беше взел и това зърно при себе си. Понякога той го скриваше в шатрата, понякога го оставяше да виси навън на пръта, така че всички да го виждат. Никой обаче не знаеше кога старият заклинател ще направи едно или друго и защо вършеше той това или онова.