Уинона усети как трепери Хиацинта. Ако мъжете на Мечата орда изгубеха боя, хората на пани щяха да ги избият и техните скалпове щяха да съхнат на трофейните прътове пред шатрите на врага. Съдбата на жените и децата беше неизвестна. Те също щяха да измрат или щяха да ги откарат да работят в шатрите на врага и да станат жени на бойците, избили техните бащи, братя и мъже.
Уинона се облегна на Уичида — и двете момичета търсеха майчина закрила при нея.
— Татко! Татко мой Матотаупа, ако ти беше сега тук — проговори тихо Уинона пред себе си, — тогава ние никога не бихме изпаднали в такова положение!
— Това е самата истина — каза един глас и Уинона цяла подскочи, защото не беше очаквала, че някой друг може да долови думите й освен Унчида и Хиацинта.
Тя се извърна и позна мъжа, който беше казал това. Беше боецът на име Чотанка.
Откъм потока пред горящата горичка още не се чуваше боен вик. Бойците навярно още не се бяха хвърлили в отчаяното нападение. Трябваше да се случи обаче нещо, ако не искаха да изгорят всички, или да се задушат от дима, или да станат безпомощна плячка на пани.
Ето… сега те се хвърлиха напред:
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
Те изреваха късо и прегракнало, а пани отвърнаха подигравателно на рева им и въпреки долитащите и заглъхващи викове на девойките се стори, че чуват ужасното свистене на лъковете, които запращаха стрели.
Димът почти ги задуши и Унчида заповяда на всички да легнат на земята, за да могат да дишат по-лесно.
В този миг прокънтяха два изстрела.
След изстрелите последва пълна тишина. Бойният вик на хората на дакота бе заглъхнал, ала и ревът на врага също. Чуваше се само още чупенето и прашенето на дърветата сред пламъците.
Момичетата се ослушваха с полуотворени устни.
Следващият звук беше прокънтелият яростен рев на пани.
Отново отекна гръм, който идваше от друга посока. Бойните на пани веднага замлъкнаха. В настъпилата тишина обаче сега прозвучаха откъм тъмната прерия, в гърба на пани, два отделни гласа:
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
Уинона, която позна тези два гласа, притисна ръце пред очите си и преливаща от щастие, почти заби зъбите си в собствената си ръка, защото сега тя знаеше, че баща й и брат й бяха наблизо.
Харка притежаваше тайнствено желязо! Харка сигурно беше стрелял и може би и стрелите на Матотаупа пееха вече през мрака и улучваха бойците на пани, които не бяха очаквали подобно нападение откъм гърба, Уинона чу и тропота на препускащи в галоп коне. Матотаупа и Харка сигурно бяха дошли с мустангите си. Затова можеха така бързо да сменяват мястото, откъдето нападаха.
Още веднъж прозвучаха два изстрела.
После се разнесе бойният вик на бойците на Мечата орда край потока и девойките разпознаха по отдалечаващите се викове, че бойците се хвърлиха през реката към редиците на пани. Бойните викове на пани сега бяха по-слаби, разпръснаха се.
Врагът се страхуваше от мацаваки. Явно, — той се страхуваше от Харка и Матотаупа! Униона почти се задуши от дима, пък и жегата я измъчваше, ала въпреки това тя беше изпълнена с надежда и вече не мислеше за смърт и за пленничество, а само за победата и за надеждата да види отново баща си и брат си.
Огнената буря избухна от самия огън, раздуха още повече пламъците и ги разнесе. Но горичката беше много малка, а и тревата по високата прерия беше съвсем ниска, затова, едва разгорял се с пълна сила, огънят бързо изчерпа всичките си възможности. Дръвчетата, които горяха в нощта като факли, вече се разпаднаха на пепел, горящото поле почерня и силният полъх на въздуха разнесе дима. Огънят се изтегли от Конския поток, от горичката и шатрите и се разнесе с бясна бързина на юг, където се разрази в огромен прериен пожар.
Пани сигурно бяха обхванати от ужас, че сега огънят се носи към техните собствени шатри на юг. Ала може би те запазиха хладнокръвие дори и при мисълта за тази опасност. Защото при прерийни огньове, забелязани навреме — а този огън хората на юг сигурно щяха отдалеч да забележат, че се приближава, — индианците умееха да палят насрещни огньове. По този начин те унищожаваха всички поля наоколо, които им служеха за пасища, ала хората се спасяваха.