Харка беше изпълнен с радост от победата, която Мечата орда бе спечелила над бойците на пани. Ако той сам си беше представял своята роля в този бой по най-блестящ начин, сега, след като всичко се беше свършило, той вече почти не мислеше за своя собствен дял. Колко естествено беше да подберат нападащите пани в гръб, да стреля той върху тях с всяващото страх мацаваки, да ги хвърли по този начин в ужас и да ги обърка! През тази нощ за първи път в живота си Харка беше убил човек. Ала това почти не достигаше до съзнанието му, тъй като той не беше водил бой очи в очи, а бе стрелял отдалече в тъмнината и не беше видял или докоснал след това убитите. За него беше важно преди всичко, че Уинона и Унчида бяха спасени от пожара и враговете и че Матотаупа се беше отличил и бе поел отново водачеството на бойците на Мечата орда в един толкова критичен момент. По време на ездата той не изпускаше баща си из очи. Слънцето отдавна вече беше изгряло, навред блестеше ярката обедна светлина и Харка виждаше изцапания със сажди гръб на баща си, който се беше примъкнал през нощта до покритата с гореща тлееща пепел поляна насред бивака.
Вече отново беше настъпила нощ, когато Матотаупа и Харка най-после стигнаха до горите. Спряха се край една рекичка. Силно запотените, изпоцапани, задъхани мустанги пиха дълго. Матотаупа и Харка също утолиха своята палеща жажда и се отпуснаха на земята да са отпочинат. Тук в гората беше по-хладно и по-влажно, отколкото сред изсъхналата от прижурящите слънчеви лъчи прерия, миришеше на гнила есен и въпреки това тук се дишаше много по-леко, отколкото сред прашната трева на степта.
Двамата индианци вдишваха дълбоко въздуха. Сънят обори Харка, ала не за дълго, тъй като неспокойството на баща му го събуди отново. Момчето се олюляваше от умора. Матотаупа му пъхна хапка месо между зъбите и когато Харка я сдъвка и глътна — още една, така че момчето постепенно се съвзе и се разсъни.
Бащата започна да му обяснява какво смята да прави.
— Ние с теб все едно че сме съгледвачи на Мечата орда — каза той. — Аз искам да проуча как са разпределени сега постовите край конете на пани, колцина са и по какъв начин ние бихме могли да им отнемем мустангите. Щом разбера това, ние ще действуваме или сами, или ще изчакаме бойците. Те ще вървят по петите на пани, а пани имат нужда от конете си — това е ясно.
Матотаупа нареди на Харка да възседне коня и да продължи да спи на гърба на сивия жребец, докато той самият яхна кафявочервения кон и поведе сивия жребец за юздата. Харка се ядосваше на себе си и на пълната си изнемога, ала не можа дълго да мисли за това. Отново потъна в полусън, който му пречете да мисли, ала все пак го предпазваше да не падне от коня.
Събуди се отново, когато Матотаупа спря. Беше още нощ и в гората беше съвсем тъмно. Бащата остави конете на момчето и му нареди да не заспива вече нито миг, тъй като се бяха приближили съвсем към вражеските постови. Харка се окопити, хапна още малко месо и вече не затвори очи. Матотаупа тръгна сам и се скри в тъмнината между дърветата така безшумно, че и обучено ухо не можеше да го чуе. Харка чака около два часа, докато баща му се върна при него. Матотаупа започна да му разказва веднага и изглеждаше много доволен.
— Сто коня и само десет души постови! — каза той. — Постовите са съвсем спокойни. Те не са вързали конеге поотделно, а само са ги събрали заедно и са направили една ограда от клони и тънки стволове. Тази слаба ограда може да изплаши само един спокоен кон. Стреснато животно ще я събори или ще я прескочи. Ние ще отнемем конете на бойците на пани, преди още те да се върнат в гората. Хау.
Да се отнемат конете на врага, в прерията беше едно от обичайните бойни средства, към които бойците прибягваха при най-различни случаи. Харка забрави умората си.
— Как ще сплашим конете, татко?
— С огън можем лесно да ги хвърлим в паника, ала аз не искам да подпаля гората. Огънят ще се разпростре по-нататък върху прерията и ще унищожи всички поля, които остават сега за Мечата орда и за бизоновите стада, които ще трябва да дойдат насам. Имаш ли още патрони?