Сега обаче Старата антилопа изскочи напред.
— Днес и вчера ти действува като вожд — извика той, — ничий език не може да отрече това! Ала всякога ли си действувал така? Ти не беше отлъчен, задето не си смел. Ти си смел, това знаят всички мъже на Мечата орда. Ала въпреки че си смел, ти ни измени, размени ни срещу тайнствената вода! Изложи ни на подигравките на Дългите ножове с твоя брътвеж, изложи на срам собствените си бойци и ги направи за присмех! Никога вече ти не бива да прекрачиш нашите ловни райони! Ние повярвахме, че ти ще се подчиниш на решението на нашите старейшини и затова ти подарихме живота. Ала ти пристъпи решението и ако аз те бях срещнал в нашите ловни райони, щях да те убия. Аз казах, хау!
Говорещият млъкна. Матотаупа дълго не отмести поглед от него. После погледна към останалите. Ала никой не каза повече нито дума. Нито един не отвори повече уста. Никой не смееше да се обяви на страната на Матотаупа и в този миг на Харка се стори, че чува откъм бивака глухото кънтене на заклинателския тъпан, който сковаваше всички езици. Дори Четан мълчеше и за миг отбягна погледа на Харка, за да го срещне след това отново, ала изпълнен с болка. Матотаупа срещна още веднъж погледа на Старата антилопа.
— Последната дума ли е това?
Старата антилопа не отговори нищо, само плю.
— Това е твоята смърт — промълви тихо Матотаупа. — Запомни това и го чакай. Аз ще дойда.
Вождът обърна коня си и Харка го последва. Най-напред ходом, след това в лек галоп те се върнаха обратно при обраслите с гори склонове на планината. Отпочинаха си там вечерта, ядоха, легнаха да спят. Матотаупа мълчеше, Харка също мълчеше. Двамата заспаха изнурени и ако сега беше дошъл някой враг, за да ги убие, това би им било съвсем безразлично през тази нощ. Защото тяхната голяма надежда беше разбита.
През следващите дни и нощи Матотаупа бе обзет от някакво мрачно спокойствие и Харка не се осмеляваше да му заговори. Той често оставяше баща си сам, тъй като Матотаупа сякаш желаеше това. Момчето се разхождаше надалеч в гората, чак нагоре до височините, където гората свършваше и скалистият сипей се спускаше досами дърветата. Вятърът вееше есенно хладен и суров. От време на време Харка поглеждаше нагоре към височината, където се намираше малката долинка, и колкото по-често се разхождаше наоколо сам, толкова по-силно го обземаше желанието да се върне още веднъж там, където бе прекарал лятото щастлив заедно с баща си и където се бе чувствувал господар над планините и животните.
Една сутрин той видя орела да се извисява над върховете. И тогава то се случи. Момчето затича, почти бегом стигна по склона нагоре до началото на добре познатата му камениста пътека. Избърза по пътеката, както толкова често беше правило през лятото, и отново се озова на полянката край извора.
Водата бълбукаше и ромонеше, тук тревата се беше запазила още зелена. Трапът, който Харка беше изкопал, беше непокътнат. Запасите обаче, които бяха оставили, бяха издърпани изпод чимовете и разхвърляни навред по поляната, кокалите оглозгани. Орелът сигурно често беше стоял на канарата над извора, край скалата лежаха остатъци от месо.
Харка се хвърли в тревата и захлипа. Веднъж поне да няма нужда да се владее, веднъж поне да бъде такъв, какъвто е, да се отдаде на болката си, един-единствен път, и това можеше да стане само тук, където той беше съвсем самичък.
Харка остана край потока до вечерта.
Видя орела да се носи високо горе в небето и когато слънцето започна да залязва, върховете блеснаха в злато и водата на потока се оцвети като дъга, птицата се върна в убежището си. Прилетя до гнездото, което си беше направила на върха на южната страна на долинката, и впери поглед надолу към момчето. Сигурно беше си донесла плячка, защото Харка я видя и чу да кълве.
През нощта Харка преспа в трапа, където се чувствуваше запазен от нощния вятър. Сутринта се събуди с вкочанени от студа крайници. Когато се раздвижи и се огледа наоколо, видя орела, който беше застанал на скалата край извора. Момчето му подхвърли една част от своята храна, която грабливата птица пое сръчно с клюна си и веднага нагълта. Момчето се приближи до извора и пи но орелът съвсем не се обезпокои от това. Той беше познал отново своя приятел.
След като се притопли под обедното слънце, Харка тръгна през каменистата пътека, за да си върви, ала този път се спря за миг, преди да свие нататък, и хвърли още един поглед назад към долинката, която сега по време на негостоприемната есен щеше да остане само убежище на орела. Хората трябваше да се изтеглят оттук и преди още да падне снегът и да започнат зимните бури, дори и орелът трябваше да си намери друго убежище.