И двамата души — един мъж и едно момче — също се огледаха. Заобиколиха покрития с пясък хълм, който ги беше запазил, за да се изкачат откъм южната страна по новообразуваната се дюна. Това не беше лесно. Те затъваха при всяка крачка. И можаха да продължат само лягайки по корем и катерейки се лежешком. Най-после те стигнаха догоре и се огледаха на вси страни по сякаш безбрежните вълнисти пясъци.
Бурята напълно беше престанала да вилнее. Нямаше повече никаква опасност. Понеже двамата мъже и тъй, и тъй трябваше да останат да лежат в пясъка — било горе на върха или долу в подножието на хълма, останаха спокойно да прекарат нощта върху преодоляната вече височина и през следващите часове се редуваха да дежурят и да спят. Конете стояха съвсем спокойни и без да ги завържат. Те бяха пасли предишната вечер и се бяха напили, преди да започне бурята, и сега нищо не можеше да ги привлече да тръгнат да се разхождат под лунната светлина по пясъчните дюни. Те бяха почувствували опасността инстинктивно и сега бяха доволни, че още са живи.
Призори и двамата индианци бяха будни. Слънцето, което предишния ден беше предупредило със странно замъглената си светлина опитните индианци за предстоящата буря, така че те можаха да вземат предпазни мерки, сега отново се издигна над опустошената земя, възвръщайки си яснотата и блясъка. Сега очите виждаха много по-добре, отколкото през нощта.
Матотаупа и Харка оглеждаха околността, докато мустангите леко се раздвижиха в подножието на хълма. Животните душеха.
Матотаупа вдигна ръка над очите си, за да ги запази от слънчевите лъчи и да може да вижда по-ясно. Момчето беше насочило погледа си към същата точка като баща си. Не много далеч от хълма, където бяха лежали двамата мъже, нещо се беше раздвижило. И в абсолютната тишина на замрялата околност те изведнъж доловиха човешки гласове, макар и като далечно, едва различимо ехо. Може би бяха викове, с които хора се търсеха или насърчаваха помежду си.
Двамата индианци не си казаха нищо, защото всеки от тях знаеше, че наблюдават едно и също нещо. Полека-лека те можаха да различат десетина мъже, които се бяха надигнали, те бяха съвсем дребни в далечината, ала съвсем ясно различими. Мъжете сякаш се изпъваха и протягаха, опитаха се да тичат, което все пак не им се удаде, защото се скриха почти до половина, сякаш потънаха. На местата, където беше силно навеян, пясъкът не издържаше тежест.
Матотаупа и Харка се забавляваха известно време да наблюдават колко несръчно се държаха повечето от тези мъже.
— Да вървим при тях! — каза най-после Матотаупа. — Може би тези мъже в пясъка имат още малко куршуми. Ще ги видим кои са, ала няма да им казваме имената си.
Двамата индианци се смъкнаха надолу по ронещия се пясък и стигнаха без произшествия до конете си, които ги посрещнаха радостно. Те ги яхнаха, взеха завивките, провизиите и оръжието със себе си и поведоха конете с леко притискане на бедрата. Яздеха бавно, с много криволичения. Опитът на Матотаупа и естественото чувство на мустангите се обединиха, за да намират проходимите места. Харка следеше и се учеше.
Когато индианците се приближиха към мястото, където се намираха непознатите мъже, дотолкова, че можеха да се чуват и да се виждат достатъчно ясно, те се спряха.
— Хе! Хо! — долетя вик до тях.
Матотаупа обаче не подкара отново коня си, а остана да чака мълчаливо, като само вдигна голата си ръка в знак, че няма враждебни намерения.
Мъжете, неколцина от които изглеждаха ранени, започнаха да разговарят помежду си на висок глас, без индианците да могат да разберат думите им. Матотаупа и Харка обаче едновременно направиха едно откритие, което силно ги заинтересува. Между тринадесетимата мъже имаше и един червенокож. Двамата дакота веднага се опитаха да разберат от кое племе е той, ала не успяха.
Индианецът беше обут в кожени панталони. Ризата му обаче беше направена от плат, който приличаше на някогашните вехти дрехи на Чернокожия. На врата си той беше завързал пъстра кърпа. Беше гологлав и бос. Харка изпита огорчение, че един червенокож може така малко да държи на достойнството си. Откъде ли можеше да произхожда този индианец?
Един от белите мъже, които тъпчеха с високи ботуши из неудобния за ходене пясък, извика индианеца с кърпата на врата и след известно суетене, при което белият падна, а индианецът говореше съвсем малко, двамата се запътиха към Матотаупа. Пристъпваха в пясъка като патрави.
Матотаупа и Харка стояха на конете си и не слязоха и сега.
Белият мъж, който идваше към тях, не беше нито едър и жилест като Червения Джим, нито пък строен като Прелетната птица. Беше среден на ръст, с широки рамене и къс врат. Макар че Харка вече беше свикнал да вижда руси коси и шапка на главата на хората, той отново се учуди колко различни на ръст бяха белите мъже. Сред червенокожите мъже, които той познаваше, също имаше различни по ръст, ала те все пак всички бяха стройни и високи. Белият мъж носеше дебела кожена жилетка, високи ботуши с кончове и широкопола шапка. Това още повече подсилваше впечатлението, което той създаваше, за тромавост и тежест. Той заговори, оставяйки индианеца, който стоеше до него, да превежда. Харка слушаше внимателно и дори разбра някои думи направо. Индианецът не говореше диалекта на дакота като роден език, ала все пак без запъване.