— Каква дяволска местност! Като на луната. Истинско щастие е, че поне слънцето виси още на небето, та човек да знае накъде е изток и накъде запад. И вие ли се измъкнахте изпод пясъка, а? Изглежда, че в огромната страна Америка няма нищо друго освен пясък. Пясъчна въшка би трябвало да стане човек, само пясъчна въшка. Как може нормален човек да живее тук и да си намери да пийне и да ядне нещичко? А? Вие знаете ли?
— Може би ще намерим вода, може би не — отвърна делово Матотаупа. — Ако до три дни не намерим, ще пукнем от жажда.
— Това е ясно като бял ден, многоуважаеми господин индианецо, ала аз нямам никакво желание да пуквам, разбра ли? А вие къде сте тръгнали?
— Важно ли е за белия човек да знае това?
По време на разговора още шестима мъже бавно изгазиха и се примъкнаха до тях. Те всички бяха почти еднакво облечени, с хубави кожени жакети, ала карабини или пушки повечето от тях сякаш нямаха или поне вече нямаха. Те носеха обаче револвери или пистолети на коланите си.
— Вожде на индианци, защо приказваш така сложно! — каза нетърпеливо набитият белокож, който водеше разговора. — Ние всички еднакво сме загазили. Ние тринадесетте съвсем не сме наясно как попаднахме тук, всичко стана твърде вихрено, свързано с много премятания презглава и салтоморталета, на мене черепът все още ми бучи, а къде останаха другите двадесетина от нашите, един бог знае. Ние сигурно никога няма да го разберем. Петима от нас тук са неподвижни, кой със счупени кости, кой с изхвръкнали крайници, кой ударен по главата. Останалите сме объркани и искаме да си вървим вкъщи. Нека лешоядите или вълците, или на когото му сърце иска да идва в тая изоставена от бога местност, та да измерва страната. Ние всеки случай мислим да прекараме зимата другаде, та ако ще би да се наложи компанията да се откаже от гешефта… тяхна си работа! Моля!
— Каква компания?
— Е, сега да не седна да ти разправям историята от Адам и Ева! Така или иначе грехопадението е било най-голямата грешка, ако то не се беше случило, аз нямаше сега да работя тук. Но какво знаеш ти за това! Може би вие червенокожите изобщо да не произхождате от Адам. Каквото ще да става обаче, компанията, това си е компанията! Компанията, това е онази компания, която иска да построи тук железопътна линия и затова ние трябваше да размерим пътя за релсите. Чувал ли си нещо за това, а? През лятото тук добре се живееше — бизоните минаваха със стотици и хиляди, ние дори не успявахме да убиваме достатъчно, за да можем донякъде поне да се освободим от тях. Имах си и един слуга негър, хубав един такъв, с едно малко момченце. Хитри лисици бяха те и успяха да ми избягат. Малкият се измъкна през нощта, а що се касае до дъртия, при нас се домъкна един такъв индианец с ястребов нос и аз трябваше да пусна негъра да си върви. Но да оставим настрана старите истории. Я ми кажи ти най-добре, как можем да се измъкнем ние от тоя капан за живи хора? Защо мълчиш така глупаво? По тоя начин никога няма да се оправим!
Матотаупа наблюдаваше говорещия, както малко дете наблюдава някакво странно чудовище.
— Къде искат да отидат белите мъже?
— Вожде на индианци, откровено казано, на нас ни е съвсем безразлично къде ще вървим. Важното е да стигнем донякъде, където може да се получи нещо за пиене и за ядене, преди да изпукаме от жажда и глад!
— Къде са ви конете?
— За това ще трябва да попиташ вашата буря, тая проклета, дяволска, идиотска буря! Тя ги отвея нанякъде и ги зарина. Отде да знам аз! Ако бяхме седнали пък конете си да търсим, добре щяхме да се подредим. Наистина много добре.
Матотаупа се усмихна иронично.
— Наистина много добре — повтори той на езика на белите мъже и думите прозвучаха странно от неговата уста.
После той накара индианеца с шалчето на врата, който превеждаше всички думи на белия мъж точно и търпеливо на езика на дакота, да преведе:
— Къде са ви карабините и пушките?