Харка нададе висок предупредителен зов. Три вълка се бяха нахвърлили вече върху един кон и го разкъсваха. Съвсем не беше сигурно дали хищниците щяха изобщо да се нахвърлят върху момчето, което им миришеше на „човешко“ — значи, опасно за тях. Те имаха достатъчно друга безпомощна плячка. Ала между вълците имаше един по-голям от всички останали; той сигурно беше водачът на глутницата и сега се нахвърли върху Харка. Момчето успя да се спаси само като скочи върху гърба на бащиния си кон, който тъкмо в този миг изостави стадото с див бяг, обхванат от смъртен страх.
След не повече от петдесет метра на младия ездач се удаде да обърне назад животното, което след първия миг на панически ужас само отново се беше устремило към наплашеното стадо, навярно за да повлече всички в бягство. Щом можа да разпознае отново бивака и конете, Харка веднага разбра какво се беше случило там. Много мъже и момчета, дори жените и момичетата бяха изтичали насам, режеха спъващите краката на конете върви и се хвърляха върху животните, за да ги спасят от вълците и да насочват бягството им. Голям брой от хищниците, захапали здраво повалените коне, бяха убити с различните оръжия, попаднали на хората под ръка.
Сега вече Харка не биваше да изоставя коня на баща си. Животното явно искаше да подтикне другите към бягство и Харка привидно се поддаде на това. Няколко свободни и други коне с ездачи го последваха и ездачите успяха да спрат безредното бягство на стадото. Правейки широк завой, стадото се върна отново през самотната нощна прерия към бивака.
Вълците вече се бяха отдалечили, така че конете нямаше защо да се страхуват от връщането.
Ала как изглеждаше мястото край бивака! При първия зрак, предвещаващ изгрева на слънцето, всичко вече можеше да се види ясно. Вълците бяха умъртвили с острите си зъби дванадесет коня и почти ги бяха изяли. Девет други коня бяха така тежко ранени, че хората трябваше да ги убият. Петнадесет животни липсваха — сигурно бяха се отделили от стадото и бяха избягали. Мечата орда разполагаше със сто и петдесет коня, а сега всяко четвърто животно беше изгубено, което представляваше сериозна загуба, особено по време на преселването.
Събраха животните заедно, и то на другия край на бивака, тъй като миризмата на кръв все още ги плашеше, и отново им свързаха краката. Жените донесоха месото на убитите животни. Хавандшита и Матотаупа го разпределиха справедливо на всички шатри според броя на хората. Гладниците веднага изядоха по-малките парчета месо сурови.
Харка отново беше завързал жребеца на баща си пред шатрата и сега отиде да види убитите вълци и да се ориентира по следите за случилото се през нощта. Намери вълка, който беше убил, и отряза ушите му като победен трофей. Харпстена, по-малкият му брат, стоеше край него и го гледаше с възхищение. Харка му кимна да върви с него. Той обясни на деветгодишното момче следите и развоя на боя, за да може и то да се поучи. Харка непрекъснато поглеждаше към убитите вълци. Голямото животно, което той беше видял през най-ужасния миг на боя през нощта, не беше тук. Харка внимателно заразглежда местността заедно с брат си, за да открие вълчите следи. Успя да разпознае стъпките на едрия вълк. Той имаше по-големи лапи и бе тичал с по-големи скокове от другите. Беше избягал.
— Този вълк е мощен главатар сред вълците — обясни Харка на Харпстена. — По следите ние можахме да видим как той е довел глутницата насам и как е разпределил другарите си, за да ни измами. Много вълци бяха убити, ала останалите сега са сити, макар че наоколо няма бизони.
След обиколката си момчетата се върнаха в бащината типи. В шатрата завариха Четан и Шонка, които стояха силно засрамени пред Матотаупа. Харка щеше да бъде най-доволен, ако можеше веднага да излезе заедно с Харпстена, защото не желаеше по-малкият му брат да слуша, като корят Четан, най-добрия приятел на Харка. Ала вече беше късно, Харпстена беше изтичал към майка им в дъното на шатрата и затова Харка също остана и чу всичко.