— При дявола, човече божи, при дявола и при неговата многоуважаема баба! Още някакво сведение да ви е необходимо? Името ми е Бил! Аз не съм земемер, а опитен скаут, известен от Аляска до Мексико, победител в двадесет и четири борби с петли, двайсет и шест годишен, роден, кръстен, още непоминал се, ала явно готов да го стори в най-скоро време, защото тази нощ се нагълтах толкова много е пясък и в тази ужасна страна може да се намери само пясък, но нито капчица бренди. Доволен ли си вече? Или с какво мога още да ти услужа, докато най-после решиш да ни измъкнеш от тая пясъчна пустиня?
— Можем да се посъветваме по това.
— Да се съветваме, всемогъщи боже! Сега аз ще ти кажа нещичко просто и ясно, мръсен индианецо, проклет червенокож! Или ще ни отведеш от това пясъчно море в някое свястно място за свестни хора, или ние чисто и просто ще ти пречукаме черепа — и твоя, и на пършивото ти момченце.
Индианецът, който придружаваше белите, превеждаше безучастно като машина.
— Опитайте се! — отвърна Матотаупа също с каменно спокойствие.
— Не исках да кажа такова нещо. Знае ли човек как да се държи с вас, червенокожите! И така, кратко и ясно: какво искаш срещу услугата?
— Патрони.
— Виж го ти него! Патрони. Патрони! Щом била такава работата … Какъв калибър? Но чакай, я по-добре най-напред да изпушим Съвещателната лула на мира. Инак не сме сигурни дали няма да ни погодиш някакъв номер. Лулата на мира — съгласен ли си?
— Ще я изпушим заедно.
— Първата разумна дума, която чувам от твоята уста, вожде на индианци. Не смяташ да използуваш патроните, за да стреляш срещу нас, нали?
— Не.
— Честна дума?
— Моята дума е моя дума. Аз не познавам лъжа.
— О, невинност, ще имаш време да се научиш да лъжеш. Ала щом до днес все още не си се научил, толкоз по-добре. Но да запушим!
Матотаупа слезе от коня, като не изпускаше белите нито за миг из очи. Харка остана на коня и пое поводите на кафявочервеникавия жребец.
Мъжът, който се беше представил като „Бил“, седна и Матотаупа седна насреща му. Тържественият церемониал не беше от голямо значение за индианеца, тъй като не се провеждаше с определената за целта свещена лула. На Бил дори и не му мина през ума да попита за името на Матотаупа и продължаваше да се обръща към него с „вожде“ като проява на фалшива любезност. След като дръпнаха няколко пъти от лулите и си размениха многократни уверения в благоразположение и готовност да си помогнат, двамата отново станаха и Матотаупа се върна до коня си, без да го яхне. Бил тръгна да обикаля другарите си, като изискваше от всеки да му предаде патроните си, които се бяха превърнали в ненужен товар за хората, след като бяха изгубили оръжието си.
Изглежда, че не всички бяха съгласни с размяната, ала Бил ги уговаряше с един нескончаем водопад от приказки. Какво ги убеждаваше и им разправяше, Матотаупа и Харка почти не можеха да разберат.
През паузата, настъпила за двамата дакота, докато белокожият уговаряше своите хора, Харка прекара още веднъж през съзнанието си всички думи, които си бяха разменили Бил и Матотаупа. „Мръсен индианец“ и „проклет червенокож“ беше казал Бил и Матотаупа беше отговорил на тези нахални обиди само със спокойствие и с ирония, а не с ножа си.
Защо всъщност? Старата антилопа трябваше да умре, задето беше обидил вожда. А този Бил тук с късия врат и късите крака и неговият индианец със смешната кърпа на врата можеха да дрънкат и да превеждат каквото си искат. Матотаупа се държеше е тях, сякаш бяха комари, чиито ужилвания той не усещаше. Те сигурно бяха съвсем нищожни и жалки същества и не ги биваше за нищо друго, освен да ги снабдят с нови патрони за карабината на Харка.
Най-после Бил се върна с петдесет патрона. Той подаде на момчето два от тях и Харка зареди карабината си. Калибърът беше съшият.
— Всички! — каза късо Матотаупа.
— Разбира се, че всички! — отвърна Бил. — Та и какво друго? Всички! И то, след като ни отведете там, където могат да съществуват хора като нас. Добре ли ще ви дойде да приберете патроните и да офейкате с конете си, а ние да останем тук и да броим песъчинките, докато псовисаме! Не, джентълмене, тая няма да я бъде! Не си си направил добре аритметиката.
— Всички!
— Но не тук, ти казвам, и това ти го казвам аз, Бил, който съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Щом стигнем оазиса на живота — всички. Ала не тук насред пустинята.
Матотаупа даде знак на Харка да го последва и седна върху пясъка. Харка седна до него.
— Това пък какво е! — изкрещя нервно Бил.
— Всички! Ние ще почакаме тук.
— Човече, вожде, ама че си бил глупав! Нима не виждаш, че и ти ще пукнеш тук сред пясъка?