— Разбира се. Ала след белите мъже. Моят син и аз ще издържим на жаждата много по-дълго, тъй като сме навикнали.
— О, триста дяволи, и ти, Света Троице! Та това е истинска лудост! Такова нещо никога не ми се е случвало, макар че съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Човече божи, аз съм отхапвал носовете на враговете си и съм им разбивал муцуните и моето име е известно от Аляска до Мексико! На мен не можеш да ми изиграеш такава зла шега! Та ти не можеш… наистина не можеш!
— Мога.
Бил се отпусна и се пльосна на широкото си седалище върху пясъка.
— Можеш… Знаеш ли, твоят мозък съвсем се е разбъркал. Затова на мен ми е мъчно за тебе. Ще направя една проба, да видим какво ще стане, като ви дадем петдесет патрона в ръка! В най-лошия случай пистолетите ни са заредени за стрелба! — Той измъкна своя пистолет и остави пачката патрони пред себе си.
Харка прибра патроните.
Матотаупа кимна с глава в знак на съгласие и яхна коня си, Харка също възседна своя сив жребец.
Седемте бели мъже, които още можеха да ходят и индианецът с кърпата на врата застанаха до двамата ездачи. Петимата ранени, които не можеха да ги следват, се развикаха отчаяно и започнаха да се молят сърцераздирателно да ги вземат със себе си.
— Тихо! Ние ще се върнем и ще ви вземем! — изрева Бил, като видя, че индианските водачи се двоумяха.
Ала оставащите не се успокоиха от това уверение.
— Никога няма да се върнете! Свине такива, предатели, мръсни… вие… вие… искате да ни оставите да измрем! Не ни изоставяйте, приятели, братя, другари, молим ви … това …
Харка не можеше да разбира всичко, ала се досещаше от тона какво казваха хората. Той не познаваше тези мъже, които трябваше да бъдат оставени да умрат от такава жалка смърт, ала дълбоко в душата си презираше онези, които изоставяха другарите си в беда.
Един от оставащите, който беше тежко ранен, извади револвера си и се застреля, беше допрял пистолета до слепоочието си и умря моментално.
— Това е най-доброто разрешение за всички ви! — каза грубо Бил. — Но така или иначе — ние ще се върнем. Няма защо да губите надежда.
Той тръгна бавно.
— Да вървим! — заповяда той на Матотаупа.
Дотогава индианецът с пъстрата кърпа на врата беше проявил пълно безразличие към онова, което ставаше край него. Сега той каза тихо на Бил и миг след това и на Матотаупа на езика на дакота:
— Внимавайте, те ще стрелят по нас!
Това беше сигналът за убийството.
Шестима мъже се прицелиха и с един залп убиха петимата си ранени другари.
„Това са бели мъже! — мислеше си Харка. — Никога не бих желал да живея сред такива хора. Заради петдесет патрона аз трябва да помогна на убийците да намерят вода и храна. Аз бих предпочел да ги оставя да умрат в пясъка, ала Матотаупа вече каза, и така ще стане, Защото ние не лъжем.“
Харка видя как индианският придружител на белите събра револверите на убитите и пусна оръжието заедно с патроните в една торба, която намери у един от застреляните. Момчето се отвърна отвратено.
Походът започна.
Слънцето грееше есенно приятно, ала пътят беше толкова тежък и трябваше да се правят толкова много извивки и заобикаляния, за да се избягнат силно навените места, че разстоянието изглеждаше безкрайно. Белите мъже, които се бяха умълчали, вечерта залитаха от умора. Заспаха всички жадни и гладни. Матотаупа и Харка се постараха те да не видят запасите им. Чак късно след полунощ, когато всички спяха дълбоко, те хапнаха малко. Не можеха да разделят храната си с останалите, защото имаха твърде малко, пък и никой не можеше да знае докъде се беше разпрострял смъртоносният пясък.
След абсолютно безветреното време на първия ден след циклона на другата заран отново се появи вятър. Леки облаци пясък се издигаха във въздуха. Те затрудняваха погледа, а оттам и ориентацията и придвижването. От време на време ставаше невъзможно да се определи мястото на слънцето, а поради това и посоката, в която се движеха. Пясъкът влизаше в очите и затрудняваше дишането. Конете пристъпваха унили, а след тях и мъжете през вълнистите долини на пясъчната пустиня. Тъй като не можеха да вървят по права линия, съществуваше голяма опасност изобщо да изгубят посоката.
Известно време Бил бълваше псувни под носа си. Накрая индианецът с кърпата на врата му обърна внимание, че по тоя начин напразно хаби дъха си и ожаднява още по-силно, отколкото ако би мълчал. Тогава мърморещият самохвалко млъкна.
Когато за втори път се свечери и отникъде не се виждаше краят на безмилостните пясъци, започна кавгата. Някои искаха да почиват, други да продължат. Двама започнаха да ругаят, че индианците били ехидни бандити и ги водели в погрешна посока. Бил мърмореше под носа си и никой не можеше да си представи какво щеше да стори той в следващия миг. Всички носеха все още револверите и пистолетите си и всяка кавга можеше да завърши с кръв, ако нервите на някой от мъжете не издържеха.