По време на похода Матотаупа и Харка бяха зопочнали да различават вече силите, сръчността и характера на всеки от своите спътници. Най-разумен от всички белокожи изглеждаше един човек на средна възраст, в чиито коси вече се бяха появили първите сребърни нишки. Най-напред той беше обърнал вниманието на Харка с това, че не стреля заедно с останалите срещу ранените. Той и сега говореше разумно и молеше мъжете да не губят умовете си. Така или иначе, трябвало да отпочинат поне три часа, както бяха предложили Матотаупа и водачът индианец на име Тобиас.
Краката на всички се олюляваха. Езиците им бяха слепнали за небцата и умората още веднъж победи нервното им напрежение. Те се отпуснаха върху пясъка и неколцина веднага заспаха.
Матотаупа и Харка стояха край мустангите си, които непрекъснато душеха. Тобиас и по-възрастният белокож, към когото се обръщаха с името „Том“, пристъпиха към двамата дакота.
— Какво смятате вие сега за нашето положение, казано сериозно като между мъже? — попита Том.
— Ние не сме далеч от Ниобрара. Животните вече надушват водата.
— Вожде, та това би било… та това би било… спасението! Толкова близо!
Вместо Матотаупа сега заговори Тобиас:
— Така близо, ала съвсем не лесно достижимо. Сега ни предстои твърде трудно за преодоляване разстояние, най-трудното от всички, защото ще трябва да прекосим Големите пясъчни възвишения, и ако бурята е бушувала и там, няма да ни бъде лесно.
Матотаупа кимна. Том въздъхна леко. Тобиас се огледа. Когато се убеди, че изнурените шестима мъже спят дълбоко, той започна да прибира и техните револвери и пистолети. Том и Матотаупа веднага му се притекоха на помощ. Когато трима от петимата спящи се събудиха, всички огнестрелни оръжия вече бяха преминали в ръцете на индианците и Том. Останалите разполагаха само с ножовете си.
— Проклети крадци! Убийци! Червени негодници!
— А Том току ви се подмазва! Няма да забравим това!
— А че Тобиас е предател, това аз винаги съм ви го казвал!
— Дано идете по дяволите всички! Да ни заблудите, а после да ни ограбите и да ни оставите да изпукаме всички!
Ругатните събудиха и останалите двама спящи мъже. Те гледаха с вперени в тъмнината, ужасени, широко разтворени очи и почнаха да крещят нечленоразделно, като подплашен добитък.
Матотаупа, индианецът с неразбираемото за дакота име Тобиас, както и Том и Харка се бяха отделили заедно с конете дотолкова от останалите, че те да не могат да ги достигнат с ножовете си, преди да ги улучи изстрел. Револверите и пистолетите бяха заредени.
— Тихо! — каза заповедно Тобиас. — Ние няма да ви убиваме и да ви ограбваме. Ние сме вече близо до Ниобрара, ала пътят, който ни остава, е труден. Ние искаме само да ви предпазим от собствения ви бяс! Можете да почивате още един час!
По-малко думите, отколкото заплашително насочените револвери накараха мъжете да отстъпят. Те легнаха отново. Жаждата ги мъчеше и сега те започнаха да сънуват, потрепваха и се въргаляха насън.
През единия час, в който индианците и Том останаха заедно, между тях се завърза разговор.
— Ти познаваш местността — каза Матотаупа на Тобиас. — От твоите думи аз разбрах, че ти може би я познаваш по-добре, отколкото аз. Защо белите мъже не ти се доверяват? Защо те не избраха за водач тебе, а ми дадоха петдесет патрона за моя син, за да ги водя?
Запитаният издаде някакъв звук, като да се смееше:
— Ти не знаеш ли защо? Нима не разбра какво каза Бил на мъжете?
— Не.
Те не ми се доверяват, защото смятат, че съм искал да ги оставя да умрат под пясъчната буря.
— Може би ти наистина си го искал — каза Матотаупа.
Индианецът на име Тобиас мълчеше. Не беше лесно да вдигнат мъжете след съня отново на крака. Том, Тобиас и Матотаупа крещяха на изнурените мъже, които имаше опасност да станат съвсем безволеви, разтърсваха ги, блъскаха ги, докато най-после отново всички потеглиха. — Скоро вода! — каза Тобиас. — Скоро вода!
Това беше магическата дума, която отново подтикна последните сили.
Вятърът все още духаше и издигаше пясъка около тях и след три часа мъчително ходене отчаянието отново взе връх. Мъжете се спряха.
— Ние вървим в погрешна посока!
— Въртим се в кръг!
— Мизерници! Въшливи червенокожи!
— Да се връщаме!
— Да легнем до утре сутринта!
„Аз бих ги оставил да отидат към смъртта си! помисли си отново Харка, — Те си го заслужиха. Ала Матотаупа обеща да ги заведе, а един дакота не лъже.“