— Заповядайте на нашата маса.
Гостите на съседните маси обърнаха само бегло внимание на краткото посрещане, ала някои внимателно го бяха наблюдавали. Матотаупа и Харка седнаха. Харка седеше за първи път в живота си на пейка. Този начин на седене, с висящи надолу крака, му се стори много неудобен. Ала той не даде да се разбере това, а само внимателно слушаше разговора на мъжете. Матотаупа разказа набързо с няколко думи онова, което трябваше да каже за своята съдба, и помоли Дългото копие да не превежда неговото съобщение на останалите посетители на кръчмата, а да го предаде на Прелетната птица, без някой да ги чуе. Сега вече Матотаупа смяташе да се нарича „Тайното куче“ или „Кон“, а Харка щеше да се нарича „Бизоновата стрела“. Харка почувствува погледа на Дългото копие върху себе си, изпълнен със съчувствена симпатия.
Бен вече беше притичал чевръсто и прие от художника поръчката за ядене за четирима души. Художникът попита как бяха прекарали пясъчната буря, чието вилнеене беше предизвикало всеобщ страх. Поради едносричните отговори на индианеца, разговорът вървеше мудно. Дългото копие зададе въпрос къде ще пренощуват.
— При конете ни — каза решително Матотаупа.
— Малко е студено навън през нощта — възрази художникът. — Ала щом ще спите навън, бихте ли понаглеждали и нашите коне?
— Да.
— Много сме ви благодарни за това. Тук се насъбраха всевъзможни типове, на които не може човек да се довери току-така.
— В търговските лавки рядко се краде — забеляза Дългото копие. — Те трябва да пазят доброто си име, за да предразположат хората да носят стоката си там. Ала аз не знам дали беззъбият Бен е успял да стане господар на положението тук.
Харка беше забелязал вече, че Дългото копие не носеше красивата огърлица от злато и скъпоценни камъни, от която той и неговите другари в родния бивак на Мечата орда така се бяха възхищавали.
Дългото копие явно не искаше да предизвиква вниманието на крадците и разбойниците. Сега той предложи и те двамата с художника да отидат да спят при конете, ала Жълтата брада се засмя почти снизходително на това смело предложение, сякаш търсеше извинение за себе си, и каза:
— През лятото аз бих сторил подобно нещо, вярвай ми. Дълго копие, ние често сме пренощували с тебе на открито в прерията. Спомняш ли си тогава, когато срещнахме в планината страшната Гризли и тя ни хвърли в бягство? Ала сега е есен, нощите вече са студени, пък и аз трябва да се съобразявам с моето стомашно заболяване. Затова ще остана вътре.
Дългото копие не отвърна нищо, ала Харка почувствува колко неспокоен и недоверчив беше чейени и след всичко, което Харка беше видял и чул в пясъчната пустиня, сега недоверчивото безпокойство на Дългото копие се предаде с още по-голяма сила и на него. Той наблюдаваше със сведени клепачи гостите по останалите маси.
Навън вече се стъмваше и двамата индианци излязоха при конете, за да се подготвят там за пренощуване. Дългото копие дойде заедно с тях, за да им даде завивки, които той носеше за художника и за себе си, натоварени върху катърите. Отдавна вече Харка не беше разполагал с толкова много завивки за нощуване и той се намести край своя сив жребец много по-удобно от месеци насам. Матотаупа се беше излегнал край своя мустанг. Те се намираха заедно със своите коне в ограденото място, не ги бяха завързали, така че в случай на нужда те щяха да им бъдат веднага под ръка.
Двамата дакота още не бяха заспали, а лежеха с отворени към нощното небе очи, унесени, а ушите им бяха наострени и за най-малкия шум наоколо.
Първото нещо, което се случи, беше пристигането на седемте Дълги ножове и скаути, предвождани от Тобиас. Те си бяха намерили кой знае по какъв начин коне и затова не ги доведоха в ограденото място, а ги завързаха на двадесет метра по-нататък. Тобиас остана при животните и помоли Том да му донесе нещо за ядене. Матотаупа и Харка можаха да чуят всичко това. Том изпълни молбата на индианския скаут, който явно също смяташе да преспи край конете, и после влезе в блокхауса, където се вдигна голям шум, щом новопристигналите започнаха да пият и да разказват. Ясно се дочуваше безкрайното дрънкане на Бил, макар индианците да не можеха да разбират отделните думи. Те се питаха мълчаливо дали художникът ще може да спи при този шум в къщата.
След известно време стопанинът излезе навън уж за да нагледа конете и кучетата, ала спря край Матотаупа и сякаш искаше да подхване разговор с него. Матотаупа отговаряше едва-едва през два-три въпроса.
Когато разбра, че заобикалките няма да му помогнат Бен пристъпи направо към целта.
— Червения Джим ви търси!