Ядоха. Бей не беше изпекъл една, а пет мечи лапи и беше донесъл прясна вода, което съвсем не бе лесно за този край през това време на годината. Но той сложи на масата и едно канче бренди. Мъжете и момчето ядоха с удоволствие. За Харка светът отново се беше променил, след като той си бе начертал нов план и бе окрилен от нова надежда, за осъществяването на която му се струваше, че би трябвало да вложи всичките си сили. Той долови, че и кръвта на баща му потече по-бързо във вените. Макар че двамата индианци физически изглеждаха все още така жалки и измъчени, както преди един час, сега всички видяха, че погледът им се беше променил, пък и държането им — също. Гостите на масата смятаха, че това се дължи на вкусните мечи лапи, ала много се лъжеха. Възможно бе сега мечите лапи да се бяха усладили на индианците повече и да им доставиха по-голямо удоволствие, отколкото ако им ги бяха поднесли преди един час.
След яденето Джим предложи прясната вода, която всички пиха е радост. Само той предпочете ракията.
Когато всички се нахраниха до насита и утолиха жаждата си, Джим извади нещата, които беше оставил на дървената пейка.
Най-напред той вдигна двуцевната карабина, която Харка много добре познаваше.
Това е твоя собственост, моето момче, аз ти я подарих край Конския поток и никой няма право да ти отнема тази карабина.
Момчето пое карабината. Ала тъй като вътрешно вече се беше отказал от нея, сега не изпита огромната радост, която Джим, изглежда, беше очаквал. Харка дори не благодари. Да изричат думи за благодарност, не беше обичайно за индианците, Той просто пое оръжието.
Джим сигурно беше разочарован, ала не показа това. Той разви големия вързоп.
— Вижте тук! Две дрехи от бизонова кожа, по-хубави от които и жените във вашите шатри не си ви шили! Купих ги от червенокожите навън на поляната. Една голяма — пробвай я, Матотаупа, тъкмо по мярка! Тази пък за теб, Харка. Зимата идва! Вие не бива да загинете от студ! Би било жалко за двама толкова хубави индианци. А ето ви и завивки от добре ощавени бизонови кожи. Вашите мустанги ще могат да носят и тях. Катъри сигурно няма да си набавите.
Художникът и Дългото копие, които присъствуваха на тази дарителска акция, наблюдаваха сцената със смутени лица.
— Ние би трябвало да ви дарим! — каза Жълтата брада на двамата дакота, — Вие спасихте нашия жи вот.
— И парите ви! — добави безсрамно Джим.
— Бива ли в такъв случай да ти платим сумата, която си дал за тези вещи? — попита художникът Джим.
— Моля, щом трябва — защо не?
Джим прибра една доста голяма сумичка с неприкрито задоволство.
Харка се учуди и уважението му към Червения Джим се намали с една степен. Сигурно този червенокос човек не е заплатил на индианците отвън толкова много за тези вещи, колкото сам прибра в джоба си.
— Ами сега какво ще се прави? — осведоми се Джим и гаврътна още една чашка ракия.
— Ние искаме да опознаем през зимата един град на белите мъже — каза Матотаупа открито, като погледна към художника.
— Това не е малка работа! — намеси се веднага Джим, ала художникът каза отсечено:
— Матотаупа иска да обсъди този въпрос с мен! Аз те каня, вожде — продължи той, извърнал лице към дакота. — Аз и без това трябва да се върна, към градовете за през зимния сезон. Ние смятаме да тръгнем утре заран. Не ни се стои повече тук. Наистина нищо не ни привлича вече в тази разбойническа дупка! Ще тръгнем заедно с конете надолу по течението на Мисури. Там сега градовете никнат като гъби от земята и за мен ще има достатъчно образи, които бих могъл да изучавам. Ако ти желаеш да дойдеш с нас за мен това би било голямо удоволствие.
— Утре заран ще бъдем готови.
— Това съвпада напълно с моите планове! — каза нахално Джим. — Ще имате ли нещо против, ако и аз се присъединя към вас до Мисури? Сам човек не се чувствува добре. С удоволствие бих си намерил компания до града. От само себе си се разбира, че всякога ще бъда на вашите услуги.
На художника много му се искаше да откаже, ала странният, налагаш, се характер на Червения Джим насочи и сега неговото решение.
Щом непременно искате да дойдете с нас, не можем да се обявим против.
— Значи, решено. Утре заран!
МЕЖДУ ДВА СВЯТА
Градът Мисури, построен едва преди осем години, все още приличаше на един огромен, непрекъснато нарастващ военен лагер от преселници. Всичко беше импровизирано, като изникнало из земята, ала всичко вече си имаше определена задача: израсналите почти за една нощ едноетажни къщи и временните жилища за нуждаещите се, кланицата, силозите за жито на брега на голямата река, водопроводът, кръчмите и гостилниците. Пищяха параходни сирени, лодки скърцаха по пристанищните кейове, добитък ревеше, докато го караха към кланицата. Улиците гъмжаха от хора, бръснари предлагаха услугите си пред отворените витрини, големи и малки магазини мамеха клиентите да си купят и разменят някоя стока. Чуваха се много езици — английски, френски, италиански, немски, а също така и пограничното наречие, което представляваше смесица от европейските езици с различните индиански диалекти. Голям брой бели, също така чернокожи и тук-таме червенокожи се движеха по улиците, които съвсем не бяха чисти. Амбулантни търговци хвалеха с крясъци качествата на стоките си, изложени на окачени през вратовете им табли. На кланицата, в силозите и мелниците на пристанищния площад, в гостилниците и странноприемниците, в магазините и кръчмите, в банките и пунктовете за размяна на пари работеха хиляди и хиляди хора, за да се отърсят колкото се може по-бързо от нуждата и да забогатеят. Почти никой нямаше време да се огледа и види хората край себе си.