— Но тези места нали бяха свободни? — попита художникът.
— Да, касиерката ги беше запазила за важни клиенти!
Художникът се отказа да разпитва повече и заплати сумата, която Джим му поиска.
Около цирка цареше врява и блъсканица. Светваха лампи и блясваха с разни цветове. Тълпата искаше да влезе, беше толкова голяма, сякаш целият град се беше стекъл. Дори сега, един час преди започване на представлението, Джим трябваше да употреби голяма сила и да прибегне по най-безогледен начин до помощта на раменете и лактите си, за да проправи път за петимата души. Той изпя цяла литургия псувни и смешки и накара мъжете и жените, които грубо беше изблъскал встрани, да се разсмеят, докато най-после се добраха до входа на цирка. Дванадесет разпоредители в червени фракове образуваха още тук, пред контролата на входа, първия кордон. Те с мъка успяваха да задържат напиращата публика, докато зад тях проверяха билетите на влизащите, както му е редът. Джим стрелна един от разпоредителите със синьозелените си очи и му пошушна нещо, което останалите не разбраха. Сега обаче петимата души можаха да влязат по-бързо, а също и при контролата ги пуснаха веднага. Джим остана при контрольора, за да му помогне в неговата трудна задача, и само каза набързо на своите другари номера на ложата и номерата на местата им, като задържа билетите у себе си.
Художникът бързо намери ложата. Той предложи на Харка и Матотаупа да заемат двата предни стола, непосредствено зад бариерата около манежа, а той и Дългото копие седнаха зад тях. Две места останаха свободни.
Публиката нахлуваше. Помещението бързо се изпълни с хора, с миризми, с шумове, Нежни малки момичета предлагаха разхладителни напитки. Цирковият оркестър зае мястото си на подиума над входа към манежа и започна да настройва инструментите си.
В това време на входа се разнесе шумна глъч. Заваля град от обидни думи, като бандити, крадци, лъжци, сбирщина, паплач, магарета, идиоти, кучета, гъски и изглежда, настана блъсканица. Разпоредителите, които бяха вътре и показваха местата, се втурнаха към входа. За един миг настъпи тишина. После с обединени сили изхвърлиха група хора, които искаха да нахлуят в шатъра, и така силно ги отблъснаха, че те сигурно нямаха желание повече да се върнат. Миг! след това Джим се появи в ложата заедно с пълната дама с русите къдрици от вагона с касата и седна заедно с нея на двете свободни още места.
— Какво се случи там? — попита художникът.
— Нечуван ментарджилък! — поясни Джим. — Дойдоха шестима хулигани, които уверяваха, че били купили билетите за нашата ложа.
— От тебе ли?
— От мене! Такова нахалство! Но ние се разправихме с тях.
Дамата с къдриците се усмихна доволно. Художникът въздъхна и се отказа да протестира срещу тия методи. Би било безполезно, той ясно разбра това. Ала трябваше да помисли как да се отърват колкото се може по-бързо от тоя Джим.
Цирковият оркестър поде със замах встъпителния марш. Артистите, които щяха да играят след това, обходиха манежа. Разнесе се първото, макар и още слабо, ала все пак приятно ръкопляскане.
Представлението започна с един номер на партерните акробати. Харка следеше внимателно всичките им ловки движения. Той не се беше научил да ръкопляска, затова и не го стори. Музиката му се струваше твърде шумна. Ала той се зарадва на номерата с конете и очакваше с голям интерес индианците и каубоите, които щяха да се появят. За тях той мислеше дори повече, отколкото за изправящото се на задните си крака магаре. Художникът държеше програма в ръка и я прочете между два номера, докато прибираха от манежа тепиха и уредите. Номерът на каубоите и ндианците като блестящ номер от гала-представлението следваше веднага след голямата пауза. За последен, преди паузата, беше обявен номерът с магарето, като интермедия с клоуни.
Балерината-ездачка демонстрира своето изкуство. Харка наблюдаваше момичето твърде критично, защото умееше добре да язди. Разбира се, съвсем не беше трудно да стъпиш на пръсти или да се задържиш на един крак върху толкова широкия гръб на коня и при толкова равномерното тичане на животното. За да скочи върху коня, девойката всякога използуваше един малък трамплин. Дали би го носила в прерията всякога със себе си? Но всъщност тя все пак беше момиче. Не си струваше да мисли повече за нея.
Много по-учудващи се сториха на Харка свободните дресури, макар че пожънаха много по-малко овации, отколкото усмихнатата балерина-ездачка. След едно плясване на камшик и късо подвикване навън изтичаха цяла група горди коне, правеха фигури, клякаха, лягаха, преструваха се на умрели, изправяха се. И всичко това без ездачи! Това се казва дресура! Харка размишляваше на колко много неща би трябвало да научи още своя сив жребец. Да се преструва на умрял например, можеше да им бъде от голяма полза.