Изведнъж го облада такава силна надежда, че му подействува като уплаха. Стори му се, че забеляза светлинен лъч, и той за миг вдигна ръка пред очите си, за да ги отвори след това още веднъж, да се увери сънува ли, или не. Не, не сънуваше. Под бледата светлина разпозна скалите и собствената си ръка. Вече се канеше да се хвърли напред, доколкото тесният пещерен ръкав позволяваше едно по-бързо движение, когато краката и ръцете му се вдървиха. Това, което бе видял, не беше дневна светлина — беше просветване на огън.
Светлина от огън в тази пещера!
Той вече не се помръдваше, втренчил поглед в загадъчната светлина.
Стори му се, че дочу и някакъв шум. Нима тук имаше и човек? Възможно ли беше това? Той се опита да притаи дори и дъха си.
После двамата втренчиха погледи един в друг!
Той разпозна два пръста, които държаха малка горяща треска, и в потрепващата светлинна видя едно лице — не знаеше дали то е старо, или младо, ала беше лице на човек, лице на мъж, който изглеждаше не по-малко стреснат, отколкото гой самият.
— Гръм и мълния, по дяволите! — каза другият. В пещерата гласовете звучаха странно.
— По дяволите! — отвърна мокрият до кости.
— Дано те вземат мътните, дано, откъде се домъкна пък ти, чернокос червей?
От водата, човече. Излиза ли се оттук?
— Ако аз се съглася да те пусна — да!
Малката тресчица изгасна. Другият държеше нож, мокрият можа да забележи това. Сега отново беше станало съвсем тъмно, ужасяващо тъмно.
— И защо няма да ме пуснеш да изляза? — Въпросът прозвуча прегракнало от вълнение.
— А какво ще спечеля от това, ако те пусна да Излезеш оттук, проклето влечуго, пещерен червей, водно плашило?! Какво търсиш тук?
В мрака силният и остър глас звучеше още по-громко и заплашително. Човекът не се виждаше вече, ала мисълта, че той има нож, действуваше, пък и този глас, този негов глас не беше добър.
— Аз не съм знаел, че това е пещера — каза уклончиво мокрият до кости.
— Сега вече го знаеш! Какво търсеше тук?
— Какво съм търсел тук? Нищо.
— Не лъжи така мизерно, мръсна муцуно! Предполагам, че животецът ти е мил. Злато си търсел! Къде е то?
— Аз нищо … нищо…
— Къде го видя?
— Нищо не намерих …
— Почакай, ще те науча аз да казваш истината! Хайде със здраве! Аз си отивам. Не си мисли обаче, че мо- жеш просто да тръгнеш подире ми. Това ще ти струва животеца. Стой си там, където си, и пукни! Ха със здраве!
Другият сякаш се оттегли назад.
— Човече, човече, имай милост! Аз нищичко, нищичко не съм видял. Всичко ще ти кажа, всичко съм готов да сторя!
— Глупак си ти! Ела! Всичко ще си признаеш!
— Всичко, всичко … Другият се изсмя грозно.
— Хайде, върви! …
Той се извърна с усилие в тесния тунел, после двамата се закатериха и залазиха един подир друг. Пътят изглеждаше дълъг, много дълъг. Най-после просветна някакъв зрак, който наистина идваше от дневната свет лина.
Мокрият до кости нададе радостен вик.
— Затваряй си устата, идиот такъв, в гората има дакота!
— Знам, о небеса, ще мълча!
— Не ме интересува дали ти е мило небето, ала ако не искаш веднага да се намериш в ада, мълчи!
Мокрият до кости се измъкна от отвора на пещерата, засенен от корени на дървета и клони. Хвърли се изнурен върху горската пръст. При това почувствува критичния поглед на другия и потрепера.
— Така, лежиш там, безпомощен като одран бизон!
Ще ми разкажеш ли най-после какво търсеше тук?
Очите на мокрия до кости човек се изпълниха със сълзи от страх и ярост.
— Злато — ала нищо не стана!
— Злато! И кой те изпрати да търсиш тук злато?
— О, носеше се такава мълва… пък и работата ми не вървеше добре.
— Каква работа?
— Търгувах с кожи и ракия.
— Да си беше продължил търговията, това е работа за глупаци като тебе! Къде си оставил всичките си зъби? А?
— В Минесота, сър, при дакота. Миналата година.
— Не съм ти никакъв сър, тъпако!
Мокрият до кости се окопити, седна и започна да разглежда другия, вече малко поуспокоен. Онзи беше млад човек, навярно не по-стар от двадесет и две или двадесет и три години, червеникаворус, с изсушено от вятъра, изпито, с едри кокали лице. В ъглите на устата му имаше злобна гънка. Мокрият до кости реши занапред да внимава много. След неуспялото приключение в пещерата не му се искаше сега пък да изгуби и живота си.
— То беше само мълва — поде наново той. — Неопределена като вятър, който не знае откъде идва и на къде отива, но трябва да е било някъде около Черните хълмове, дето казваха, че уж били намерили, но аз все пак не съм виждал никой, който да е бил намерил. Но по време на проклетото въстание на дакота миналата година те ми разрушиха дупката в Минесота и ми избиха всичките зъби — та затова дойдох да видя… ами да…