Откъм входа за манежа влезе един мъж, тръгна по кръглата пътека, която минаваше зад ложите, и се спря край ложата, където седеше Харка. Момчето беше чуло това, ала съзнателно не се извърна, защото край него никой не биваше да помисли, че това го интересува. Човекът не каза нито дума, а се извърна и се отдалечи към входа за манежа. Харка, който погледна подир него, видя, че той беше облечен като каубой.
— Изплашихме го — каза Дългото копие. — Ти, мой по-възрастен братко, Прелетна птицо, навярно му се стори твърде скъпо облечен, Матотаупа твърде много горд, а Харка твърде упорит. Те ще проведат номера си без нас.
— Буфало Бил всеки случай това не беше — заключи Джим. — Ако той самият се е върнал, а ни изпраща тоя кривоглед слуга, за да ни огледа, тогава няма нужда да си прави илюзии, че ние ще се поддадем.
Едва човекът изчезна във входа зад манежа и музиката изсвири туш.
Група каубои влязоха на коне в манежа. Джим запляска по навик по бедрата си и зарева:
— Буфало Бил! Буфало Бил!
Почти никой от зрителите не знаеше това име, което няколко години по-късно щеше да стане толкова известно, ала викът на Джим беше достатъчен, за да убеди всички, че би трябвало да познават това име, ако искат да се представят за добре запознати с живота край границата и на Дивия Запад, и затова няколко групи млади хора също закрещяха:
— Буфало Бил! Буфало Бил!
Първият ездач, за когото се отнасяха възгласите, беше облечен скъпо, в най-фина кожа, с високи ботуши с обърнати кончове и с широкопола шапка на главата. Той поздравяваше с ръка като милостив цар своите поданици. Харка разглеждаше лицето му. То беше хубаво, тясно, носът силно извит, очите му бяха сини. Той имаше брада, ала различна от брадата на художника, имаше малка остра брадичка и мустаци. Какво ли не им идваше на ума на белите мъже! Каубоите, предвождани от Буфало Бил, започнаха своите игри. В тях нямаше нищо ново за Харка, ала момчетата яздеха действително добре и стреляха сигурно. Индианци нямаше сред тях.
Представлението завърши сред всеобщ шум, тропот на коне, вдигащи се на задните си крака, сред изстрели и викове. Публиката щедро аплодираше.
Когато каубойската трупа избърза навън през изхода от манежа, публиката се надигна и се заблъска към изхода.
Петимата мъже в ложата останаха седнали, докато потокът от зрители се изля навън. Лампите изгаснаха вече, когато и те най-после излязоха навън, прекосявайки празния салон. След всичките тези хора, музика, шум и вълнения сега мрачното помещение, тишината и празнотата правеха съвсем странно впечатление. На манежа прислужниците от конюшнята чистеха мръсотията заедно с триците и я прибираха с големи лопати.
Навън стояха все още групи хора. Повечето не искаха още да се приберат в къщи, а смятаха да влязат по кръчмите. Жени се караха с мъжете си да не отиват. Децата бяха уморени, някои по-мънички хленчеха.
Изведнъж се надигна шум, който привлече вниманието на всички. Пресеклив глас викаше полиция. Хората веднага се заблъскаха към мястото на новото произшествие. Пак настана бъркотия.
— Аз трябва непременно да видя какво става там! — каза Джим и изчезна сред тълпата.
Двамата дакота заедно с художника и Дългото копие останаха пред входа на цирка и зачакаха. Още никой от тях не разбираше какво всъщност се бе случило.
Джим обаче се върна скоро и каза ухилен:
— Ограбили са касата! Това се вика номер, уважаеми дами и господа, единствен, невиждан и неповторим, защото вътре наистина не е останало нито пени! Сензацията на вечерта, дума да няма.
— Къде е касиерката? — попита художникът.
— Хе, офейкала е! Или ти какво си мислиш! Може би, че се е превърнала в прелетна птица?