— Значи, не е убита?
— Хайде де! Не бива човек да мисли все страшни работи. Стават и други неща! Ала ударът си го бива, това е сигурно. След номера със зверовете тя вече беше разпродала билетите за четири вечерни и три следобедни представления. Само защото хората навън чуваха рева отвътре и искаха да си осигурят възможността сами да преживеят тази сензация на другия ден.
— И целият приход за четири дни е изчезнал?
— Всичките пари.
— Нима жената е била сама във вагона с касата? Никой ли де я е охранявал?
— Силно са я охранявали, разбира се. В град като този! Ала ония приятели са гледали и слушали повече да не им се случи нещо отвън. Кой ще обърне внимание, че касиерката е излязла за малко. Разбира се, тя е уредила бързо обира. Може би е дала пари на охраната.
— Как ще може циркът сега да храни животните, да плати на хората, наема за мястото… дали предприятието има влогове в банката?
— Какво ме интересува мене това. Ще вървим ли в хотела?
Малката група се запъти към хотела. По главната улица имаше голямо движение, дори по-шумно, отколкото през деня, и повечето магазини бяха все още отворени.
Когато Харка остана с баща си отново в малката хотелска стаичка и се излегна върху вълненото одеяло, едва не му се зави свят. Той се постара обаче веднага да заспи, тъй като смяташе да свърши много неща на другия ден. Не само мислеше да отиде пред тигровата клетка, а и да проследи дали индианците ще се върнат, или не. Той имаше свои предположения по въпроса за кражбата на касата, ала не ги сподели дори и с баща си.
През нощта Харка спа лошо, не защото нервите му не издържаха, а защото стайният въздух, с който той не беше свикнал, го измъчваше. В целия град според него миришеше неприятно, ала най-застоял беше въздухът в затворените помещения.
Шум в къщата го събуди още преди пукването на зората. Той чу някой да чука силно на вратата на съседната стая, където спяха художникът и Дългото копие, разпозна ядосания и уморен глас на художника, а след това тежки стъпки, които влязоха в другата стая, и два силни строги гласа. След известно време гласовете се успокоиха и двама мъже се отдалечиха отново с тежки стъпки. Изглежда, нито един бял човек не можеше да върви наистина тихо. Веднага след това художникът и Дългото копие влязоха при двамата дакота. Художникът беше сигурен, че индианците са чули шума в неговата стая и веднага започна да им обяснява какво се беше случило.
— Идва полиция. Разбира се, видели са Джим в цирка да седи в нашата ложа заедно с русата къдрава касиерка и са го заподозрели. Полицията ме попита какво знам за него. Аз не можех да кажа друго, освен че той наистина обича да шмекерува на дребно и да излъже по за няколко долара, ала общо взето ни е оказал твърде осезателна помощ в мрачния блокхаус на Бен. Освен това, както научих от полицаите, той притежавал в една малка частна банка тук в града доста голяма сума. Затова полицията ще го изключи от кръга на заподозрените злосторници.
— Джим тук ли е? — попита Матотаупа.
— Сигурно седи долу в кръчмата и пои всички до насита. Затова кръчмарят, изглежда, много държи на него. Сметката расте непрекъснато.
Художникът се усмихна иронично. Беше му ясно, че сметката се пишеше на негово, а не на Джимово име.
За спане вече не можеше да става дума. Дългото копие и двамата дакота си поръчаха обилна закуска в стаята — бульон и печено месо. Останалите яденета на белите мъже не им се услаждаха. За дакота закуската беше достатъчна за през целия ден. Художникът изобщо не искаше да яде. Той не се чувствуваше добре и имаше намерение да остане в леглото. Дългото копие беше загрижен за него, ала все пак след това се съгласи да отиде заедно с момчето в зоопарка, докато Матотаупа предложи да остане при художника. Харка не вярваше, че ще ги пуснат да влязат още сега, ала Дългото копие каза само:
— Ела, те имат нужда от пари сега. Все ще влезем някак.
Чейени имаше право. Нямаше нужда от сериозни уговорки и един прислужник от конюшнята отвори вратата на оградата срещу малък бакшиш и ги пусна да влязат. Той веднага беше познал момчето. В този ранен утринен час, в който обикновено не пускаха никаква публика, работата в цирка кипеше. Чистеха оборите и клетките — клетките на хищниците метяха с дълги тесни метли, които можеха да провират под решетките. Клетките, които трябваше да се пренасят с коли, бяха малки. Четирите лъва лежаха в една клетка един до друг и един връз друг, а двата тигъра в клетката до тях. И за тях нямаше достатъчно място да се движат. Затова те се бяха излегнали и гледаха с големите са кехлибарени очи през тесните дупки между железните пръчки.
Харка разглеждаше тигрицата. През това време Дългото копие отиде към конския фургон. Той искаше да види белия жребец на Буфало Бил.