Момчето остана неподвижно край въжето, изопнато пред фургона с клетките, за да задържа любопитните на необходимото разстояние. Той стоя толкова дълго и спокойно и гледа толкова дълго тигрицата, без да отмества очи, докато най-после хвана нейния стъклен поглед. Тя си играеше тихо с ноктите, които беше свила, ала все пак ги движеше леко, макар и съвсем незабележимо.
Харка така беше потънал в мълчаливата размяна на мисли с животното, че дори не забеляза кога двама мъже бяха застанали зад него. Видя обаче как погледът на тигрицата се отмести и космите на мустаците й потрепераха. Затова той се извърна. Зад него стояха Дългото копие и звероукротителят. Той беше наметнат с хавлия.
— Искаш ли все пак да дойдеш при нас? — попита той. — Директорът и надзирателят на представлението са решили да направят от теб един голям номер. Баща ти би могъл да им поиска голяма заплата, ако снощи ние всички не се превърнахме в бедняци. Господин директорът иска да се самоубие, а надзирателят си скубе косите. Проклета разбойническа сган! Човек работи с всички сили, а оная бандитка се измъква с парите!
Сега, рано сутринта, дресьорът не беше гримиран.
Харка видя, че лицето му беше съвсем пепеливо. Видя как потръпваха клепачите му, видя слабите му ръце.
— Защо дразниш животните така? — попита момчето. — Те биха ти се подчинявали много повече и биха научили много повече, ако се отнасяш с тях по-спокойно.
— Хм, ти си забелязал това. Аз съм принуден обаче да дразня всяка вечер животните, за да задоволявам публиката. Веднъж ще си счупя главата, знам това, знам го. Но какво от туй? Свикнал съм да живея с висока заплата. Искаш ли да погледаш репетицията? Аз съм пръв. Харка кимна.
Прислужниците от конюшнята вече поставяха решетъчния тунел. Хищниците станаха неспокойни, защото добре познаваха тези приготовления. Звероукротителят влезе заедно с Харка и Дългото копие в шатъра, където бяха издигнали вече високата решетка. Тук наистина се работеше бързо!
Звероукротителят свали хавлията си и остана по обикновен панталон и риза от трико пред вратата на клетката, която водеше към манежа.
— Ела каза той на момчето. — Можеш спокойно да влезеш заедно с мен. Нищо няма да ти се случи!
Той държеше камшика в ръка, ала не носеше пистолета и пръта си. Отвори малката вратичка към клетката, за да се вмъкне вътре.
Харка не се подвоуми нито за миг. Последва човека, който влезе до средата на манежа и се спря там. Хищниците си играеха един с друг, скачаха върху стойките си, после отново върху пясъка, въргаляха се, за да се раздвижат. Между игрите си те поглеждаха към непознатото момче, ала тъй като то се държеше съвсем сигурно и спокойно, те смятаха, че могат да му имат доверие. Най-кроткият от лъвовете, който вече на два пъти беше минал досами звероукротителя, за да остави да му почешат гривата, се отърка, сега и в Харка. Тигрицата съскаше прегракнало и показваше острите ся резци.
— Тя ревнува и затова човек не може да й се довери — каза дресьорът и се приближи до едрата граблива котка с козина на резки. Тя зина срещу него, повече предупредително, отколкото зло, и замаха бавно с края на дългата си опашка. Звероукротителят вдигна пръта високо и тя скочи, засилвайки се от пясъка, с един прекрасен скок.
— Така, разбира се, номерът би бил съвсем скучен — каза звероукротителят на Харка.
Репетицията с хищниците трая само половин час, тъй като те нямаха да учат нищо ново, а само трябваше да повторят старите си номера. Харка излезе заедно с дресьора от клетката.
— Ти си роден за цирка, момче — каза му той, докато затваряше вратата на голямата клетка и лъвовете и тигрите сами се запътиха към решетъчния тунел. — Помисли си по това. То е твоето бъдеще!
— Ще дразниш ли довечера животните отново и ще излагаш ли пак живота си заради една такава ненужна игра?
— Довечера и всяка следваща вечер. Там ще си намеря и края.
Харка не отвърна нищо. Той се присъедини мълчаливо към Дългото копие, който беше превеждал разговора им, застанал зад решетката.
— Има една новина — каза сега чейени на Харка. — Групата индианци се връщат. Свършила им се храната. Пари нямали. Какво да предприемат? Вече се връщат към града и както чувам, хората зяпали по тях, сякаш никога през живота си не са виждали индианец. Щурав народ.
— От кое племе са индианците?
— Дакота.
— Тогава ние можем да поговорим с тях!
— Ако надзирателят ни разреши. Знаеш ли кой се вмъкна в директорския фургон и сега души навред из целия цирк? Джим. Казват, че той щял да даде пари на дирекцията да се справят е положението. Срещу висока лихва.