Тъй като чейени трябваше да говори на диалекта на дакота, той трябваше да обяснява много думи и понятия многословно. За „лихви“ този език нямаше дума.
Откъм главната улица отново се чуха тромпетният звук и кънтящият глас на глашатая. Дългото копие слушаше все по-внимателно, колкото повече шествието се приближаваше към цирковия шатър. Харка забеляза нарастващото раздразнение по лицето на чейени.
— Какви лъжи разправят! — каза той. — Ти си бил синът на Татанка-Йотанка, заловен по време на едно разбойническо нападение над земемерите, и си щял отново да се появиш на сцената тази вечер! Затова ще бъдат разпродадени специални билети. Те явно искат да разпродадат добрите места два пъти, за да на пълнят отново касата си.
Дългото копие и Харка погледаха как докараха стотици нови столове и пейки и ги подредиха по пътеките между седалките. Ако всички места се попълнеха, никой нямаше да може да мръдне.
После двамата отидоха при обора на понитата и магаретата, където имаше още много свободни клетки. Тъй като групата на дакота се връщаха на коне, те щяха да доведат животните тук и Харка и Дългото копие можеха да ги наблюдават съвсем незабелязано. Двамата се скриха при четирите магарета. Клоунът ги беше забелязал, те знаеха това. Не вярваха обаче, че той ще им попречи. Едрият широкоплещест човек с детското лице, който без смешното си облекло и боята по лицето не изглеждаше смешен, а любезно-сериозен, все пак се приближи и без много да се церемони, се вмъкна при двамата в сеното.
— Дете — каза тъжно той на Харка. — Ти унищожи моя трик. Как можа да го отгатнеш? Сега вече аз нямам номер. Какво да правя с моите магарета без номер? Надзирателят иска да ме изхвърли. Трябвало да си измисля нов трик, така ми казва. А то не става така лесно! Но ти какво ще кажеш? Клоунът, момчето и дивото магаре, а? Може да стане нещо от това?
— Нещо — да, но не и „номер“ — отвърна Харка.
Той беше възприел вече думата „номер“ в своя речник. Постави пръст на устата си, за да помоли за мълчание, защото тъкмо в този миг откъм улицата идваше колоната на индианците. Чу се как те се разпръснаха и веднага след това първите вече започнаха да влизат с конете си в конюшнята. Явно бяха дакота — мъже, жени и деца.
— Ето този го познавам! — промълви бързо Дългото копие. — Бяхме заедно с него в резервата. Ще го заговоря.
Дългото копие се запъти към човека, който се обърна учудено и не много любезно, когато го заговориха. Ала после се спря с Дългото копие и разговаря с него, докато дойде един слабоват, дребен белокож и прекъсна разговора им.
— Какви са тия брътвежи там! — сопна се той на дакота. Бързо, репетицията започва, твърде много време изгубихте вече!
Индианецът прекъсна разговора и без да отвърне нито дума, тръгна по посочения му път. Дългото копие се върна при Харка и клоуна.
— Този дакота, с когото говорих, се нарича Пеещата стрела — каза той. — Още баща му беше докаран в резервата. Той самият успя да избяга оттам. Останалите дакота са от Минесота и след въстанието миналата година не можаха да избягат в Канада. Циркът ги завербувал и сега те са му в ръцете, тъй като разбират само наречието на дакота и не разполагат с никакви пари.
Чейени и клоунът не можаха да разберат какво си помисли Харка по това, защото момчето попита само: — Ще погледаме ли репетицията? — И вече избърза от конюшнята навън.
Дългото копие и клоунът със сериозното лице и детските очи го последваха. Всички заедно седнаха отново в тяхната ложа. Надзирателят, който стоеше на входа към манежа, намигна на Харка и Дългото копие. Момчето обаче не можеше да понася месестото бледо лице на главния надзирател и отвърна поглед.
В манежа, който сега не беше ограден с решетката, се бяха насъбрали всички членове от групата на дакота. Надзирателят, който се беше скарал преди това на Пеещата стрела, ръководеше репетицията. Той крещеше много, без да мисли, че никой не разбира думите му, тичаше насам-натам и се стараеше да накара останалите да разберат по мимиките му какво трябва да сторят. Конете влязоха в колона заедно с жените и децата. Не бяха всички животни на трупата, а само няколко подбрани. Жените бързо разпънаха две шатри, в които Харка веднага разпозна истински типи. Децата бяха изпратени в шатрите, когато на манежа изхвърча един ездач индианец и закрещя на висок глас думи, които освен членовете на трупата можаха да разберат само още Харка и Дългото копие.
— Мъже на дакота! — извика той. — Нас ни доведоха тук белите мъже. Те ни излъгаха. Ние сме техни пленници без окови. Ние трябва да им се подчиняваме, без да им противоречим. Те ни хранят така, както ние храним нашите коне, и държат юздите ни в ръка. Те ни заповядаха да нападнем една пощенска кола и да хванем едно момиче и да го измъчваме. Позор за нас, ала ние сме принудени от белите мъже да играем ролята на крадци и разбойници!