След тези уводни думи всички извикаха „Хау! Хау!“ и пришпориха конете си, яздейки в кръг подир говорившия из манежа.
През входа към манежа влезе една пощенска кола с четири коня, много по-красиви и с много по-лъскава козина от ония, които впрягат в пощенските коли. Всички дакота изреваха диво, хванаха юздите, загърмяха с пистолетите си и издърпаха от колата момичето, в което Харка разпозна балерината-ездачка. Завързаха я за една тясна дъсчена стойка, която цирковите прислужници междувременно бяха изправили, и един дакота със страхотно изрисувано лице започна да хвърля към нея ножове, всеки от които се забиваше в дървото на два или три сантиметра разстояние от тялото на девойката. Когато забодените в дъските остриета оградиха цялата фигура на момичето, дакота отново закрещяха и започнаха да танцуват из манежа, издигайки високо нагоре ножовете и секирите си.
В този миг откъм входа за манежа се разнесе пушечен изстрел и един глас извика на английски:
— Къде е пленената леди? Напред, мъже, разузнавачи и каубои, мъстители за неправдата, ние ще я освободим!
С много изстрели каубоите се втурнаха на манежа. Размахващите ножове индианци изпопадаха, както им бе заповядано, на пясъка, а Буфало Бил грабна девойката върху своя жребец, галопирайки три пъти в кръг своя победен марш.
Тази сцена се повтори два пъти. Надзирателят с дребното тяло, изсушено от много пороци, изкрещя нещо, индианците се подчиниха. Най-после всичко бе изпълнено според желанието на надзирателя — русата девойка бе достатъчно затрогваща, индианците — достатъчно отвратителни, а каубоите — достатъчно победоносни.
Харка седеше в ложата сред празния шатър, ала мислено не беше тук. Мислите му не летяха и навън, никой не можеше да ги прочете. Той беше чул звука на родния си език не от устата на чужденци, а от дакота, говорещ на друг дакота. Какво ли не бе доловил той в този език! А после последва срамът, тази жалка сцена — срам за нравите и правата на дакота, победа за врага. Това беше твърде силно и у момчето назря опасно решение. Големите решения индианците обикновено не вземаха нито бързо, нито пък говореха много за тях. Ако сега Харка решеше да облече своите мисли в думи, той би застанал пред надзирателя и би му заговорил тъй, както Матотаупа бе говорил на Старата антилопа:
— Това е твоята смърт. Ти можеш да я очакваш. Аз ще дойда!
Ала Харка не се намираше сред прерията, затова премълча мислите си.
Репетицията продължи.
След „Нападението на пощенската кола“ последва победният номер на каубоите, който се състоеше в стрелба и демонстрация на ездаческо изкуство, както предишната вечер. Надзирателят си спомни за Харка и накара помощника си да го попита дали не би желал да вземе участие в номера на ездачите. — Ще попитам баща си — отвърна Харка тъй, както Дългото копие бе очаквал от него.
Клоунът отново погледна тъжно младия индианец със своите очи, които бяха много по-детински, отколкото очите на момчето.
— Не искаш ли да се включиш в моя нов номер?
— И това ще видим.
— Можеш ли да четеш и да пишеш?
— Вашето писмо не. Само нашето образно писмо.
— На колко много неща бих могъл да те науча, момчето ми. Виждал ли си досега атлас?
— Не.
— Ела в моя фургон. Сега вече репетицията няма да бъде интересна. Ние ще трябва днес да дадем не две, а дори три представления, за да инкасираме нови пари. Във фургона ще ти покажа картата на Америка.
Харка и Дългото копие тръгнаха заедно с любезния замислен човек. Той ги отведе в своята стая в цирковия фургон, която бе практично подредена и много чиста. Върху една дървена полица бяха поставени няколко книги, една от които беше атлас.
— Аз се казвам Боб — обясни клоунът. — За да знаеш как да се обръщаш към мен! А ти как се казваш?
— Харка.
— Хари?
— Харка!
— По-добре да ти казвам Хари, така по съм свикнал. А сега погледни тази карта!
Той отвори атласа и започна да обяснява. Тъй като това бяха картинни изображения, Харка се ориентира много бързо. Той попита къде се намират Черните хълмове, намери планините, където живееше неговият приятел орелът, и сам дори показа Ниобрара, наричана от племето на дакота Миниатанка-вакпала. Той попита откъде ще мине пътят на турнето на цирка и потърси районите, обитавани от индианското племе Черните ходила. Дългото копие пожела да види къде се намира резерватът, от който той бе освободен.