Харка доведе сивия жребец и червеникавокафявия кон, които бяха завързани навън при директорския фургон, и двамата дакота влязоха заедно с Бил и Пеещата стрела в манежа, който сега беше празен. Бил накара да доведат неговия жребец, който беше по-едър и по-представителен от двата полудиви мустанга, и подкара коня си заедно с двамата дакота и Пеещата стрела в кръг, хвърли една носна кърпа на земята, която Харка вдигна без никакво усилие от гърба на препускащия в галоп кон, погледа доволно как двамата дакота се провряха под коремите на галопиращите коне и после дръпнаха животните на задните им крака, за да се спрат непосредствено пред жребеца на Бил.
— Стреляте ли?
— С огнестрелно оръжие трябва още да се учим — отвърна Матотаупа.
— Със стрела и лък?
— Всякаква цел.
По даден от Бил знак прислужниците донесоха дървената стойка, която беше служила за кол на мъчението на младата леди и която бе направена от достатъчно меко дърво, за да могат върховете на стрелите да се забиват в него.
Матотаупа и Харка се прицелиха и стреляха.
Бил се потърка по брадата и скри задоволството си от абсолютната точност на попадението, която му бе демонстрирана.
— Приети сте — каза късо той. — Разбира се, ще се упражнявате още в стрелба с огнестрелно оръжие. Ако имате, разбира се, такова.
— Имаме една карабина и ще си купим още една.
— А, вие имате пари? Ще трябва да ги предадете! — изкряска помощник-иадзирателят.
— Ние ще получим предплата според договора.
— Аха. Все едно. Ще живеете при индианската група и ще трябва да предадете парите си. Тук не се пуши, не се пие и не се излиза навън. Аз отговарям за това. Името ми е Луис, Аз съм надзирателят, който отговаря за вас, индианците, и замествам Бил.
— Ние няма да живеем с групата и няма нищо да даваме. Ще живеем както свободните артисти. Аз казах, хау!
— Мой червени братко, това е невъзможно — намеси се отново Бил. — Вие нямате собствен номер. Вие ще участвувате в „Нападението на пощенската кола“.
— Не.
— Не?
— Не.
— Тогава аз не мога да ви използувам.
— Ние ще работим с Боб — каза Харка.
— Със Стария Боб?
— Да.
— Хм. Защо тогава ме карате да ви проверявам?
— За удоволствие. Ние можем да участвуваме в заключителните обиколки — отвърна Матотаупа.
— Хм, така, добре. Не е лошо като идея. Ще ви включа още тази вечер. Бъдете готови. Щом ви кимна, ще направите номера с кърпичката и с провирането под корема на коня. Съгласно?
— Хау.
— Хей! — каза Бил на Пеещата стрела. — Да се отведат двамата червени джентълмени при Стария Боб. Е Намериха Боб при четирите магарета в обора. Той погледна приятелски двамата дакота, особено момчето.
Когато Матотаупа и Харка се приближиха със своя придружител, той попита:
— Какво става, Хари? Хрумна ли ти идея за нов номер?
— Да.
— Да? Ела, Хари, разкажи ми веднага.
— Магаретата са четири, ние ще бъдем четири деца.
— Четири деца? Добре, деца, това се посреща винаги добре. И какво ще правят те?
— Смешното на твоите магарета е, че са дресирани да бъдат диви. По този начин те се проявяват много по-диви, отколкото самите диви магарета.
— Великолепно! Ти имаш чувство за комичното. И после?
— Ние ще бъдем четири деца и ще яздим четирите магарета.
— Точно така, облечени като пажове, прекрасни деца, съвсем елегантни, деца на някой лорд, които намират магаретата в собствената си градина! Две момчета и две момичета. Ти ще бъдеш най-големият.
Харка продължи да развива фантазията си: — Ние ще яхнем магаретата без знанието на баща ни. Магаретата ще почнат да ни се опират. Ще се развихрят и четирите едновременно по един и същ начин: ще побягнат плахо, ще се вдигнат на задните си крака, ще ритат назад, ще се хвърлят във въздуха и с четирите крака. Това ще бъде истински див магарешки танц. Децата ще парират лудориите им по същия начин и също така умело.
— Като истински майстори-ездачи. Точно така. После, после!
— Ти ще бъдеш бащата, влизаш в градината, ужасяваш се и си отчаян. В този момент магаретата правят главния си трик. Ние скачаме на земята.
— Добре, добре! По-нататък?
— Ти извикваш конярите, но магаретата ги хвърлят от гърбовете си. Децата им се надсмиват. Аз яхвам едното магаре, седнал обратно, хващам го за опашката, останалите деца следват моя пример и под учудените погледи на бащата ние излизаме от манежа, махайки с ръце.
— Велик номер! Ала откъде ще вземем децата?
— Аз ще си ги подбера от индианската трупа.
— Колко дълго ще трябва да се упражнявате?
— Ще ти кажа това утре, след като видя на какво са способни останалите деца.