Момчето се изтегли назад, вървейки гърбом. Когато Харка отвори вратата достатъчно, за да може да се измъкне навън, Елис се опита да направи някакво движение. Тигрицата се надигна, фучейки, и надзирателят замръзна отново на мястото си.
Навън Харка бе посрещнат от директора, от помощник-надзирателя и от Стария Боб, малко по-встрани стояха момчетата от конюшнята и помощниците.
— Някакъв случай на лудост ли е това? — попита директорът и изтри потта от челото си.
— Не вярвам — отвърна Харка. — Тази вечер номерът с хищниците ще бъде представен по съвсем нов начин. Въпросът е да се уточнят само още подробностите. Ние само не бива да отваряме вратата на фургона.
— Ами надзирателят?
— Той отново ще поеме задълженията си, когато дойде редът на номера със зверовете. Дотогава ще трябва да му определите заместник!
— Слава богу! Номерът с животните ще се състои! В такъв случай всичко е наред. — Директорът се отдалечи.
Стария Боб се приближи до Харка.
— Моето момче, кажи ми само едно: как попадна Елис вътре?
— Не знам.
Едно от конярчетата беше чуло въпроса и отговори.
— Съвсем просто — обясни то. — Роналд подаде глава из прозорчето и ме помоли да повикам Елис.
Имал намерение да уговори нещо много важно с него за тазвечерното представление. Така Елис влезе вътре! Как обаче Роналд е довел преди това Тигра във фургона, това никой не е забелязал.
Конярчето се обърна, изтича към обора, хвърли се в клетката край един кон на земята и се разсмя така, както не се беше смяло през живота си. То изобщо не можеше да престане да се смее.
— Нашият Елис! — непрекъснато викаше то през смях. — Представете си какво се случи на нашия Елис!
— Значи, все пак е проява на лудост — каза Стария Боб и се ухили така, че устните му се разтеглиха чак до ушите. — Любопитен съм да видя какво ще стане тази вечер. Това наистина ще бъде неповторимо. Ако Елис обаче излезе отново жив от фургона, един тигър все пак ще остане да се разхожда свободно край нас! Двуног.
От думите му Харка разбра, че Стария Боб се вълнува от същите грижи, както и момчето.
Следобедното представление мина без произшествие. Номерът с дивите зверове и нападението на пощенската кола не бяха предвидени в следобедната програма, за да се насочи напливът на публиката за вечерното представление с удвоените цени на билетите.
Привечер нагиздиха красиво малкото момиченце Кейт. Според тогавашната детска мода то носеше дълги гащички с дантели, пола, която стигаше до под коленете му, елече и блузка с бяла колосана яка. Шапчицата с дълга панделка, която се завързваше под брадичката, вече беше приготвена. Момиченцето стъпваше непрекъснато на пръсти, да не би да направи в последния момент някакво лошо впечатление на леля Бети. Бащата седеше спокойно на един тапициран с коприна стол без облегалки и чакаше. Лелята беше заета още със собствения си тоалет. Тя беше заръчала да впрегнат конете, файтонът вече чакаше пред вратата.
Макар че леля Бети имаше нужда от много време, за да приготви тоалета си, тя все пак беше готова много по-рано. Нейното сърце — както казваше тя — не можело да понася в никакъв случай бързите приготовления. Всичко трябвало да се върши със спокойствие, за да можела да се поддържа здрава. Кейт с нейното постоянно бързане щяла да я вкара в гроба. Тази забележка, разбира се, тя правеше само когато Самюел Смит не можеше да я чуе.
Малкото семейство се настани във файтона и двата коня — стари, спокойни и много добре поддържани животни — потеглиха. Брадата на кочияша беше бяла, къдрава, той носеше бакембарди, а брадичката му беше обръсната. Цялото семейство съвсем нямаше вид на жители на един растящ с бързо темпо търговски индустриален град и когато леля Бети забеляза по пътя, че отново са изникнали токущо построени къщи, тя каза:
— Знаеш ли, Самюел, тук на север аз не се чувствувам добре. Изобщо никога не ми е било добре тук. И сега, когато съм вече сама и войната скоро ще свърши, аз сигурно ще продам всичко и ще се заселя на юг. Освен това и зимата пак беше нетърпимо студена.
— Както желаеш, лельо Бети — отвърна търпеливо Смит.
Файтонът спря пред района на цирка. Един облечен в червена ливрея прислужник дотича и помогна на Кейт да слезе, тъй като Смит вече беше подал ръка на леля Бети. Момчето в червената ливрея преведе семейството, чиито билети за ложа той вече беше видял в ръката на Смит, през навалицата от хора, край ярките плакати, а след това и през контролата, която любезно отстъпи назад, и ги отведе до местата им. Леля Бети бе доволна от любезността, с която бе посрещната тук: