Роналд бе поел един риск, който всъщност той не биваше да поема като звероукротител според правилата на работата си и който риск можеше да си позволи само един човек, съзнаваш, че притежава неимоверно голяма власт над своите животни. По време на скока си през обръча той бе принуден да изпусне своите животни от очи и по своето естество, което зверовете можаха да разберат, това движение беше един опит за бягство. Въздействието беше съвсем ясно. Зверовете бяха станали неспокойни и самонадеяни. Единият лъв искаше да слезе от стойката си.
— Бело! Горе!
Бело се подвоуми, ала след това скочи с ядно ръмжене отново на мястото си. По движението на края на опашката му можеше да се съди, че той все още размисля какво да стори. Тигърът отново изфуча, този път още по-злобно. Какво щеше да стори Тигра — щеше да играе или да нападне, това още не се знаеше. Роналд пое втория обръч, който му подадоха запален през решетката.
— Але-хоп!
Тигра скочи. Тя сякаш изпълни под нечие внушение скока, който имаше намерение да направи, именно през горящия обръч, който тя така мразеше. Прекрасното тигрово тяло полетя отново, подето от силата на жилите и мускулите си и отново се приземи. Тя извърна глава заедно с цялата предна част на тялото си и погледна към човека, изфуча, очите й искряха, опашката й играеше. Фученето на мъжкия тигър се сля с нейното.
Зрителите бяха затаили дъх. Диригентът на оркестъра бе извил глава и гледаше през рамо надолу към манежа, докато ръката му вдигна пръчицата във въздуха, без сам той да забележи това.
— Такур? Такур? — Това беше името на тигъра.
— РРРРРР!
— Такур!
Роналд още не беше посегнал към камшика или пистолета си. Той пристъпи две крачки към фучащото животно с голи гърди и голи ръце.
— Такур!
Тигърът отстъпи внимателно крачка назад, за да запази разстоянието. Това означаваше опасност.
— Такур? Але!
— Ррррр …
В този миг Тигра удари със светкавична бързина един силен плесник на тигъра с лапата си. Тигърът изфуча нападателно, двата звяра бяха готови да се захапят.
— Тигра! Такур!
Зверовете се отделиха малко един от друг и Роналд скочи сред тях, така че да може да държи под очи и двамата.
— Тигра! Такур!
Мълчаливата борба на волите трая цяла минута. Двата тигъра и човекът приличаха на каменна фигурна група. Само тихото фучене издаваше, че зверовете са живи. После тигърът отстъпи, мускулите му се отпуснаха и той затвори уста.
— Тигра — на място!
Тигрицата се извърна, подобно на смъмрено дете, и скочи върху стойката си.
— Такур! Але!
Заповедта прозвуча твърдо, изключваща всякакво неподчинение. Тигърът скочи върху трамплина, а оттам бързо и лесно през горящия обръч върху отстрещната стойка.
— Добре, Такур, добре!
Тигърът се отправи към мястото си.
Последваха номерата на лъвовете, съпровождани от двата тигъра върху стойките с ръмжене и озъбени муцуни. Когато Бело изпълни скока си през обръча, той се приближи до звероукротителя и се погали в коляното му.
— Рррр… — Това беше Тигра.
Роналд почеса Бело по гривата. Замръзналите лица на зрителите се успокоиха. Тук-таме се разля усмивка на облекчение. Тигра обаче не беше така настроена.
— Рррр…
— На място!
Тигрицата отдръпна лапата си, с която беше понечила да скочи долу, отново назад. Ала тя явно още не беше съгласна с новото положение.
Музиката засвири тихо валс.
— Всемогъщи боже! — каза леля Бета, — Това е възхитително. Но по-добре да беше свършило вече!
Роналд даде знак да отворят вратичката. Животните се оттеглиха. Той задържа само Тигра на манежа.
— Тигра! Ела!
Тигрицата се приближи.
Роналд я погали. Оркестърът отново замлъкна. Роналд продължаваше да гали звяра. Той остави тигрицата да докосне ръката му с език, после мушна юмрука си между челюстите й.