Индианците отново заговориха помежду си, после повиканият, братът на Големия вълк, пристъпи напред.
— Аз не съм виждал тази ферма и твоята майка и твоята дъщеря — каза той. — Ала моят брат, Големия вълк, ми е разказвал и онова, което ушите ми са чули, сега ще ти разкаже моят език. Аз говоря истината. В тази ферма не е имало жена. Във фермата е имало шестима мъже, петима едри и един по-дребен. Ние изпратихме един пратеник при тях и им казахме чрез него да се оттеглят, тъй като те не са купили земята от нас, нито пък ние сме им я подарили. Те, върнаха нашия пратеник поруган и обиден. Тогава ние отидохме с конете си дотам. Това беше нашата земя, която те ни бяха заграбили! Те стреляха върху нас, когато ние се приближихме. Нашите бойци отвърнаха със стрелба и убиха шестимата мъже. Изстрелите привлякоха други бели мъже, които ни заплашиха. Ние изгонихме тези мъже чрез пожар и унищожихме фермата. Когато нашите мъже се оттегляха, те видяха едно малко момиченце, което искаше да се скрие. Те го пуснаха да си върви.
Смит и Кейт слушаха възбудени и потреперващи от вълнение.
— Ти казваш „ние“ — отвърна Смит. — Значи, и ти си бил там.
— Не.
— Както и да е. Шестима мъже, казваш ти, петима едри и един по-дребен. Дребният мъж е била моята майка. По време на опасност тя яздеше в панталон, тя умееше да стреля добре. Какво стана с труповете им?
— Това ние не знаем. Пожарът беше голям.
Смит гледаше втренчено индианците, тези едри призрачни фигури, стоящи под светлината на фенера пред него. Кейт се притисна до баща си. Когато мълчанието се проточи, Елис попита:
— Желаете ли да знаете още нещо?
— Благодаря. Не. Това ми стига.
Отпратиха индианците. Те се отдалечиха бавно и помощник-надзирателят закрещя подире им като говедар.
Смит вече се канеше да се извърне рязко в обратна посока, когато през ума му проблесна една мисъл, която спря крака му във въздуха. Той стъпи отново на същото място и попита надзирателя полуколебливо, полурешително:
— Този, този… „син на Седящия бик“, за когото съобщавате във вашите плакати, не беше в групата, с която токущо разговарях, нали?
— Не. Но ако желаете, моля … — Франк Елис дори не изчака да разбере дали господинът желае, а изпрати единия от своите телохранители да го потърси. — Хари … веднага тук!
Не след дълго мъжът намери момчето и се върна заедно с него край очакващата ги малка група. Сред полумрака на района на цирка беше трудно да се разпознаят лицата. Вятърът духаше и правеше стоенето на открито неприятно.
— Това, значи, трябва да бъде синът на Седящия бик? — попита Смит, недоволен от себе си.
Той не биваше да се задържа тук. Кейт може би щеше да изстине, пък и какво ли можеше да знае един млад човек от племената на западните дакота за онова, което интересуваше Самюел Смит? Ала ако този индианец действително произхождаше от един голям главатарски род — така се опита да се успокои отново Смит, — може би все пак щеше да даде някакви сведения от значение за един офицер от армията. Смит беше сигурен, че те все още щяха да имат военни разпри със западните племена.
— Хари, синът на Седящия бик! — побърза да представи усърдно Елис.
Индианецът, когото по външен вид Смит прие за четиринадесет или петнадесетгодишен, чакаше мълчаливо. Кейт гледаше силуета му внимателно и почти страхливо. Подтискащите я спомени твърде много се бяха съживили.
Смит започна да разпитва:
— От кое племе си?
— От сиуксите.
— А, ти разбираш английски? Добре. Към кои сиукси?
— Дакота.
— Кои дакота? Източните или западните?
— Западните.
— От кое племе на западните дакота?
— Тетон.
— А от тях от кои?
— Оглала.
— Къде са разположени вашите шатри?
— Близо до Лаплата.
— Твоите указания са с точност до хиляда километра! — подхвърли иронично Смит.
— Така е — отвърна младият индианец, без да се остави да го извадят от спокойствието му.
— По тези широки земи се подвизава и, твоят баща, Седящия бик, така ли?
— Седящия бик може би, моят баща обаче сигурно не.
— Какво означава това? Седящия бик там, твоят баща другаде? Предполагам, че Седящия бик е твоят баща?
— Не.
Елис направи движение, сякаш го бяха ударили. После се опита все още да спаси положението:
— Момчето не познава английската форма на името на баща си, а само индианската!
— Тогава да се опитаме с индианското име — продължи Смит подигравателно развеселен. — Ти си синът на Татанка-йотанка, така ли?