— Не.
— А кой е баща ти?
— Индианският артист, наричан от белите мъже Топ, заедно с когото аз съм ангажиран тук, в цирка.
Франк Елис едва не изгуби дъх и за миг стана мъничък като хармоника, която затварят. Смит приключи разговора, който му се стори съвсем безполезен.
— Една лъжа повече или по-малко няма значение за един цирк — каза той на Елис с унищожително-подигравателно махване с ръка.
Сега той наистина се извърна рязко, хвана Кейт по-здраво за ръка и се сепна, тъй като детето кихна. То сигурно се беше простудило и това бе станало по негова вина. Без съмнение леля Бети нямаше да си спести някоя забележка по този повод.
Младият индианец се извърна също така остро и съзнателно нелюбезно като Смит и се отдалечи в обратна посока, без да се извърне повторно. Елис нарасна като хармоника, която отново разтягат, и извика подир Харка:
— Това се прибавя към останалото! След представлението ще ти дам да се разбереш!
Смит вървеше толкова бързо, че малкото момиченце Кейт трябваше да потичва подир него. Въпреки това детето попита, преди още да достигнат шатъра:
— Татко?
— Да, моето дете? — Смит позабави малко ход.
— Чу ли? Този лош човек иска да накаже индианското момче, задето то ни каза истината, че съвсем не е син на Седящия бик!
— Не се безпокой за това, дете мое. Индианците имат дебела кожа. Те усещат много по-слабо, когато ги бият, отколкото ти.
Да се наказват децата с бой, беше съвсем естествена представа както за Смит, така и за Кейт. Те и двамата не знаеха, че родителите на индианските деца никога не биеха чадата си.
— Татко!
— Какво има още, моето дете? — Смит вече стана малко нетърпелив.
— Татко, не можеш ли да забраниш на лошия човек да бие индианското момче? Едно дете всякога трябва да казва истината. Та това е правилно!
— Ела сега, Кейт. Аз не мога нищо да забраня на този човек, пък и индианците са лоши хора. Те все има за какво да изядат пердаха.
— Но може би това все пак не е справедливо, татенце! — промълви съвсем тихо Кейт.
Сега вече за Кейт високото индианско момче съвсем не беше представител на един народ, който бе убил нейната баба, а едно дете, към което се отнасяха несправедливо, тя се чувствуваше солидарна с него, защото според нея у Франк Елис имаше нещо, което напомняше на Кейт нейната леля Бети. Макар Смит да бе изпълнен от омраза към индианците, той споделяше до известна степен чувството за справедливост на своята дъщеричка и добави за свое собствено и на детето успокоение, навеждайки се към Кейт:
— Бащата на този индиански хлапак също работи в цирка. Следователно ние няма защо да се месим, дори съвсем нямаме право за това.
Когато бащата се върна заедно със своята малка дъщеря в ложата, вече беше започнал следващият номер, нова група играчи на трапец показваха своето изкуство. Смит зае своето място номер три в ложа номер седем. Ала сега той не виждаше нито леля Бети, нито трапеца, нито пък тримата зорко следящи за представлението господа. Вглъбен сам в себе си и в своите мисли, той забрави дори Кейт и не виждаше нищо друго, а само едно видение: майка си и след това пламъците. Той най-после беше открил тази индианска банда убийци. Трябваше да съобщи за тях на полицията. Въпросът беше само кога. Дали още тази нощ, или едва утре заран? Според разгласата циркът щеше да остане в града още два дни. След днешния успех представленията им тук сигурно щяха да продължат. Следователно Смит можеше да уговори и да проведе спокойно необходимите мерки с инспекцията на полицията.
От купола на цирка долетяха виковете на артистите. Един от тях правеше салто във въздуха между трапеца, от който се беше изхвърлил, към ръцете на другаря си, увиснал на свитите си в коленете крака и люлееш се напред и назад на втория трапец. Смит отново се върна към обкръжаващата го действителност. Решението му да пристъпи към действие бе заличило картините на въображението му.
Докато зрителите се възхищаваха от играчите на трапец, Франк Елис, съпроводен от двамата си здрави пазители, отново се върна в директорския фургон. Там той свари самия директор, който съвсем не изглеждаше така зле настроен, както главният надзирател, ала все пак беше много възбуден.
— Елис! — извика директорът на токущо влезлия. — Ние трябва да бъдем наясно какво искаме. Времето да се вземе решение наближава. Банката доби добро впечатление, представителят на „Б & Б“ също — не знам дали да кажа „за жалост“ или „слава богу“, защото той ще се изкаже пред банката сравнително благосклонно, ала изглежда, че ще използува това за собственото си предприятие. Без заобикалки казано, „Б & Б“ иска да ни, глътне, както голямата акула глътва добра плячка, и сега въпросът е дали ние ще се чувствуваме по-добре в стомаха на акулата, или като избягаме далеч от нея. Ето това е решаващият въпрос.