— Вие, мръсни оглала! — отвърна предизвикателно главатарят на пани. — Вървете си, откъдето сте дошли, или ние ще ви покажем обратния път! Вашите плитки ще украсяват нашите трофейни прътове и вие ще се напъхате по дупките си, скимтейки като малки прерийни кучета.
След това от двете страни отнаво се понесе бойният зов, с който всеки сам искаше да си вдъхне сила и да сплаши другия.
Главатарят на пани беше сложил нов куршум в цевта и се канеше да вдигне пушката до бузата си. В този миг Матотаупа се хвърли с жребеца си напред във вихрен галоп направо срещу врага.
Всички разбираха, че най-напред трябваше да бъде обезвредено страшното и тайнствено оръжие на неприятелския главатар, с което той от такава далечина можеше да убива човек. Ако се удадеше да го пленят, успехът щеше да бъде огромен. Всички гледаха с най-голямо напрежение към Матотаупа. Препускайки напред, вождът размаха копието си, преди още пани да успее да стреля.
Копието улучи вожда на пани в рамото. Улученият загуби равновесие и пушката падна от ръцете ту. Той сам едва не се просна по гръб. Един притекъл се ездач го подкрепи. Матотаупа продължаваше устрема си напред, за да довърши победата си. Старата антилопа, Гарвана и най-големият му син се втурнаха към него. От другата страна неколцина пани се приближиха до своя главатар, за да бранят него и скъпоценното му оръжие. От това ездаческите редици се разбъркаха. Летния дъжд схвана веднага това положение и го използва. Той нахлу заедно с неколцина бойци през образувалите се празнини в редицата на врага и нападна пани откъм гърба. Събори с украсената си с пера стрела един неприятел от коня и тържествуващият вик на дакота възвести тази победа.
Междувременно двамата вождове и свитите им се бяха сблъскали и се биеха сред крясъци и викове. Антилопата беше вдигнал от земята падналата от ръцете на пани пушка. Ала не знаеше как се използува това оръжие. То му се стори неудобна сопа и той отново го захвърли.
Харка не пропускаше из очи нито едно движение в бъркотията на боя. Видя как опасното и така силно мразено от него оръжие на главатаря на пани падна отново в тревата. Мустангите на бойците го газеха с копита. С бързо решение момчето хвърли повода на своя жребец на Унчида и се смъкна от мустанга си. Притича приведен към биещите се. Никой не го спря. Промъкна се между копитата на ядно тъпчещите в безреда коне, опръскани целите от кръвта на сражаващите се ездачи Нечие копито го удари над лакъта, ала сред Голямата си възбуда той надви болката и вдигна пушката от земята. Тя беше много по-тежка, отколкото той предполагаше. Ремък нямаше. Той я сграбчи под ръка и избяга заедно с нея, както не беше бягал никога през живота си. Скочи върху коня си и нададе силен подигравателен победен зов. В същия миг притисна коня с пети, така че той с дълъг скок се хвърли в галон и се понесе през прерията. Харка си даде много добре сметка, че сега той трябваше със своята плячка да се превърне в цел на нападението на неприятелските бойци. Именно към това се и стремеше; искаше по този начин да накара врага да предприеме отделни самостоятелни акции и да го обезсили.
Яздейки, Харка забеляза, че Хавандшита, а заедно с него керванът на жените и децата се бяха раздвижили Плазовете с прътовете на шатрите, чергилата, дрехите, посъдите и сечивата си те бяха оставили върху тревата. Една част от кучетата се навъртаха край товара, с надежда да намерят нещо за ядене, а останалите тичаха заедно с жените и децата.
Харка изкрещя още веднъж, за да предизвика врага, и вдигна плячката си нависоко, така че всички да я видят. Ядовит възглас и после многогласен прегракнал рев откъм редиците на пани потвърдиха, че те го бяха забелязали. Стрели профучаха подире му. Умело, като истински боец, той се наклони на обратната към врага страна на коня си, за да запази тялото си. Стрелите профучаха над гърба на коня. Харка успя да стигне до един хълм и се прикри там, за да се ослуша и за да хване по-добре пушката, която почти се беше изплъзнала от ръцете му. Долови вече ударите от копитата на ездачите, тръгнали подире му. Прецени, че преследвачите му са шестима или седмина души. С един вик той насърчи жребеца си да се впусне отново напред. Животното беше много бързо и подчинявайки се на инстинкта си, побягна далеч от виковете и боя. Момчето беше съвсем лек ездач и затова препускаше върху жребеца с отпусната юзда през прерията. Конят беше издал глава напред; ноздрите му бяха широко разтворени, въздушното течение развяваше гривата и опашката му. Харка се притисна до врата му. Когато извърна глава назад, видя преследвачите си на билото на хълма. Те крещяха от ярост, двама дори отново опънаха стрелите си, ала момчето вече беше избягало твърде много напред, за да могат да го улучат. За бързо препускащия кон триста и петдесетте метра бяха съвсем незначително разстояние. Украсените с пера вестители на смъртта се забиваха със своите острия и куки в тревата, без да постигнат целта си. Харка се изправи и вдигна още веднъж пушката, за да се подиграе на преследвачите си. В този миг тя изгърмя, без малкият дакота да усети как беше предизвикал изстрела. От сътресението и от силната изненада я пусна на земята. Ала въздействието на изстрела беше голямо. Преследвачите му помислиха, че той умее да си служи с тайнственото оръжие на техния главатар, и изчезнаха веднага от хълма. Харка смушка коня си и го насочи обратно, за да вземе пушката. Нямаше нужда да слиза на земята. Увисна с крак в примката, захваната за крака на мустанга, и вдигна пушката от тревата, без да забавя препускането на коня. Изправи се гордо върху гърба на животното и възлезе с него на билото на възвишението, откъдето преди малко бяха изчезнали преследвачите му.