Два часа преди полунощ решението бе взето. Вторият съвет бе закрит и с изпушването на Свещената лула общото решение бе благословено и станало задължително за всички.
Мъжете се разпръснаха от мястото на съвещанието и Матотаупа също се върна в своята типи. Навън вестителят Старата антилопа разгласи какво предстои да се прави. Жените и девойките трябваше веднага да свият шатрите, Мечата орда ще потегли още през нощта нагоре по течението на реката, за да избегне близостта на пани. Само една единствена типи ще остане тук, където сега бяха отседнали — шатрата на заклинателя. Според „Повелята на духовете“ Хавандшита щеше да остане тук, за да призове чрез заклинания бизоновите стада и да отклони пътя на чудовището. Той нямаше да задържи нищо друго освен своята типи, петте коня, принадлежащи към неговата Заклинателска шатра, и като помощник — Шонка.
Харка чу вестителя да оповестява два пъти това решение. Явно нямаше никакво недоразумение.
Без да кажат нито дума, обитателите на бивака се заеха да изпълнят съобщеното им решение на Съвета. За Харка нямаше много работа. Той отиде до стадото с конете, за да доведе своя жребец и коня на баща си. При това се стараеше да не срещне Четан, защото не искаше да задава на по-възрастния си приятел никакви въпроси, на които той не биваше да му отговори, ала мислите на момчето кръжаха непрекъснато околс едно: какво е станало с Къдрокосия Чернокож.
Първото освободено чергило на вождовата шатра вече се бе развяло под напора на неуморния вятър, всички свиха своите типи, приготвиха плазовете от чергилата и коловете за шатрите, доведоха товарните коне. Навред цареше обикновеното оживление преди тръгването на навикналото да пътешествува племе. Яхнал коня си, Харка стоеше на брега на реката. Стоеше на покрития с пясък бряг, точно на мястото, където така лошо бе завършил разговорът му с Къдрокосия Чернокож с помощта на говорещото писмо.
Младите кучета много добре знаеха какви са задълженията им при подготовката на нов поход и Харка нямаше никаква грижа за тях. Той не отместваше поглед от Заклинателската шатра, която бе останала сама на празното място, и към кола пред входа, на който сред животински кожи висеше мацаваки. Веднъж забеляза Шонка да влиза и излиза от шатрата. Да станеш помощник на заклинателя, беше голяма чест. Дали Хавандшита щеше да възпита Шонка като свой заместник, или го беше избрал само сега за свой помощник, още никой не знаеше. Ала Харка чувствуваше как всички членове на Мечата орда се възхищават от стария заклинател, който се осмеляваше да остане сам с момъка сред пустата прерия близо до врага и ужасното чудовище. Това беше безпримерна проява на смелост. Четан се приближи до Харка.
— Много странни неща стават — каза той на по-младия си приятел. — Старите казват, че тайната на пещерата в Черните хълмове ни преследва.
— Хавандшита иска сам да извърши Великото заклинание — отвьрна Харка въздържано, все още сърдит на приятеля си.
— Това бяха неговите думи, да. Той иска да извърши едно Велико заклинание, да накара антилопите да дойдат, за да можем ние да ловуваме, да ни срещнат бизонови стада, а ние да танцуваме весели около водите на Конския поток, където искаме да отидем, и никакви пани да не ни преследват.
— Такова заклинание би било наистина велико — отвърна Харка — и ако Хавандшита успее да го осъществи, всички ще го приемат за велик заклинател.
Четан погледна въпросително момчето, тъй като думите му бяха прозвучали двусмислено, ала Харка отказа да говори повече. Той обърна коня си. Колоната вече се беше образувала, Матотаупа и Летния дъжд, чиито рани бавно оздравяваха, вървяха начело. Харка насочи коня си към Унчида и Уинона. Не извърна вече глава към Четан.
ВЕЛИКОТО ЗАКЛИНАНИЕ
Цяла нощ Мечата орда напредваше без почивка нагоре по течението по северния бряг на Северна Плата. Водата още беше спаднала, шумолеше тихо край тях в движещите се води се отразяваха лунната светлина и блещукащите звезди. Нощният въздух вече беше изпълнен с аромати, а върху свежата трева всички следи се отпечатваха много ясно. Веригата на Скалистите планини на далечния хоризонт беше изгубила вече от блясъка си, много сняг беше се стопил и сега върховете се гледаха един друг черни в нощта, разделени само още тук-таме от някой блестящ глетчер. Конете бягаха леко, защото бяха имали възможност да се нахранят до насита. Изгладнелите отслабнали ездачи се взираха в мрака, ослушваха се при всеки дързък койотски вой, на който стадото кучета отговаряше само с недоволно-заплашителен, разпокъсан лай, и се ослушваха дали не се чува сигналът на съгледвачите. Ала всичко беше спокойно. Над прерията се бе спуснала безбрежна тишина, с която Харка се беше сраснал от дете и в която навикналото ухо можеше да долавя и най-слаб шум.