Децата в плазовете бяха заспали и се раздвижваха само от време на време насън, когато конските опашки преминаваха над лицата им. Най-малките, които майките още носеха в кожени люлки на гърба си, също бяха затворили отдавна очички. Момчетата и момичетата седяха уморени върху гърбовете на конете, с отпуснатата стойка на ездачи, свикнали да яздят от четвъртата си година; за тях язденето беше така лесно, както вървенето по тревата. Двамата водачи на колоната — Матотаупа и Летния дъжд — напредваха с широки крачки; върховете на копията им се очертаваха черни срещу небето.
Конете бавно стъпваха с неподкованите си копита по меката, покрита с трева пръст.
Нервите на Харка се отпуснаха. Кръвта престана да бие в жилите му и потече спокойно. Предстояха му дългите нощни часове, по време на които никой не го смущаваше, по време на които не се случи нищо, което да привлече вниманието му отвън. Той можеше да остане съсредоточен в себе си и да размишлява. Голямата тишина край него го успокои вътрешно.
Заклинателят Хавандшита им беше обещал да извърши велико заклинание — враговете да ги оставят на мира и да ги спохоби богат лов. Харка никога досега не беше хващал стария заклинател в лъжа. Понякога духовете, с които Хавандшита разговаряше, не бяха достатъчно властни. Така например Белия бизон умря от необяснимата си болест, без заклинателят да успее да му помогне, ала тежките рани на Летния дъжд завяхваха, също и убоденото с нож място в крака на Матотаупа вече зарастваше, пък и Хавандшита познаваше добре прериите и горите и бе успял веднага да намери необходимия брод. Той беше стар, мъдър и почитан. Харка реши да се владее и да изчака спокойно да се изпълни Великото заклинание. Матотаупа, Летния дъжд и всички уважавани бойци бяха приели решението на Хавандшита. Не приличаше на едно момче да се съмнява в съвета на стареца.
Ала всички подобни разсъждения на Харка си оставаха само на повърхността на мислите и чувствата му, дълбоко в душата му го гризяха съмнения и той много добре знаеше, че всичко се промени от оная нощ, през която баща му го бе извикал в пещерата в гората. Бяха се случили много неща, които Харка не можеше да проумее напълно, и от това авторитетът на стария заклинател, та дори и уважението към собствения му баща вече не бяха така непоклатими, както преди няколко седмици. Момчето усещаше, че се разделя с нещо, ала не можеше още да разбере, че се разделя със своето собствено детство, а заедно с това и с непоклатимостта на детските си представи, и че суровите, преобръщащи всичко събития в голямата страна, с която той се беше сраснал, започваха да го хващат здраво като с някаква въдичарска кука, от която той нямаше вече да може да се откачи. Той не знаеше всичко това, ала все пак не можеше да забрави думите на баща си за лошата магия на камъка, който сега беше в ръцете на Хавандшита, както нямаше да може да забрави нощта край пещерата и страшната случка при подземния водопад. Къде ли беше останал онзи човек, който тогава едва не повлече баща му и него в дълбочините?
Харка беше пропъдил тези и други мисли дълбоко в най-затънтените кътчета на душата си, откъдето те отново бяха изпълзели пряко волята му. Той щеше да изчака спокойно, както подобава на един дакота, кога и как ще се прояви Великото заклинание.
Нощта се приближаваше към своя край. На изток просветна, слънцето изгря и пищната му светлина се разля над вълнообразните поля и реката чак до покритото й с пясък дъно. Харка виждаше риби в бистрата вода, ала сега не беше време за риболов. Когато слънцето изгря, Матотаупа спря само за малко колоната, за да прочете сам утринната молитва „за хляб и мир“ от името на цялото племе. После колоната отново потегли. Те продължаваха пътя си все по-нататък и по-нататък и пътуването вече се превръщаше в огромно напрежение на сили за хората и животните. Едва събудили се, кърмачетата в люлките на гърбовете на майките заспиваха отново. Децата в плазовете търкаха наранените си от ударите на конските опашки личица и раздвижваха леко ръце и крака, ала никое не плачеше, защото плачът не би променил нищо, това знаеха вече дори и малките.
Сега пътят на Мечата орда водеше по прерията в подножието на Скалистите планини; гола, без никакво дърво или храст, прерията беше изложена на северните и южните ветрове. По тези високи места пролетните нощи са все още твърде студени и затова меката топлина на утринното слънце е още по-приятна. Цветята разтваряха чашки и дъхът им се разнасяше още по-силно, насекомите се подаваха навън и започваха да жужат над тревите и цветята. Гладни и преуморени преселниците съвсем не бяха в унисон с природата, която тържествено празнуваше своето пробуждане, преливаща от сокове и сили.